Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Призрака изтегли един от мечовете си и шумно го стовари върху масата. Орик подскочи. Едва в следващия миг осъзна, че не е посегнал към собственото си оръжие, а се е обърнал към вратата да побегне. Лицето му се наля с кръв. Нямаше съмнение, че и Призрака бе забелязал обидната му реакция.

— Ще очаквам останалата част от сумата да се озове в ръцете на Бил до утре вечер. Сбогом, Орик. Ще имам главата на Стражителя до две седмици. Ако се проваля, което няма да се случи, ще ти върна парите.

Призрака се надигна и излезе. Цялата кръчма си отдъхна при излизането му. За свой срам Орик трябваше да признае, че споделя облекчението. Той си поръча още една халба, пресуши я и с бързи крачки се отправи навън. Предстоеше му да отметне още едно възложение. Него възнамеряваше да изпълни много по-добре от срещата с Призрака.

Той навлезе още по-дълбоко в южната част на Велдарен. Оказа се, че се е отправил към голяма дървена постройка на два етажа. Около петдесетина момчета и момичета чистеха, метяха и приготвяха леглата си. Някакъв мъж на средна възраст побърза да посрещне наемника.

— Аз съм Лорънс. Приветствам ви в сиропиталището ни. Мога ли да помогна с препоръка за чирак или слугиня?

— Покажи ми момчетата — каза Орик.

Лорънс изсвири пронизително и размаха ръце. Двамата влязоха вътре.

Помещението приличаше на огромен склад, в който се издигаха редици койки. Мъжът подреди двадесет момчета на различна възраст. Като цяло те мирно изчакваха огледа, което показваше, че не за пръв път преминават през тази процедура.

— Нещо конкретно ли търсите? — попита Лорънс и облиза устни.

— Това си е моя работа.

— Разбира се, сър, разбира се.

Докато оглеждаше по-малките, Орик се опитваше да си припомни Натаниел. Един от дребосъците бе със сходно телосложение, може би два пръста по-висок. А косата му дори бе същият цвят.

— Излез напред — нареди му наемникът и кимна след допълнителния оглед. — Той ще бъде. Каква е цената?

— Осиновяванията не са евтини. Но тъй като е още малък, девет сребърника.

Орик отброи двойно.

— Документи не ми трябват. Не съм идвал тук, не си ме виждал.

Очите на Лорънс щяха да изскочат. Той започна да мести поглед между посетителя и питомника.

— Името му е Дирк.

— Хубаво. Ела, момче.

Лорънс наблюдаваше излизането им, но не каза нищо.

Орик пътуваше пеш, затова взе Дирк за ръката и му каза да бърза.

— Без въпроси. Къщата ми се намира извън града, край северния път. Там ще отработиш среброто, което похарчих за теб. Разбра ли?

Дирк кимна.

Орик го изведе през южната порта, защото не искаше да прекосява по-оживените части на града. Градските стражи му хвърлиха само бегъл поглед, преди да го пропуснат.

При едно разклонение двамата завиха и обиколиха част от града, за да се отправят на север.

Дирк изглеждаше на не повече от шест. Заради по-късите си крака той се уморяваше бързо. А кльощавото му тяло загатваше, че от много време насам не се е хранил до насита. Затова в един момент Орик го взе на ръце. Градът бе останал зад тях. Слънцето почти бе залязло.

— Още колко остава? — попита Дирк. Първата му реплика от час насам.

— Без въпроси — изръмжа Орик и се огледа. Първите звезди вече изникваха в небето. Кралският лес се намираше недалеч. На изток се простираха цели вълни хълмове. Наемникът се отправи към тях, все още носещ детето. — Почти стигнахме — промърмори той. Когато хребетът на първия отминат хълм остана между тях и пътя, мъжът остави момчето на земята. — Виждаш ли онази гора? Искам да ми донесеш дърва.

— Да, сър.

Орик събра малко суха трева и с помощта на меча си и кремък я запали. Когато Дирк се върна, донесъл наръч клони, Орик ги строши на коляното си и подхрани с тях огъня. В добавка изля малко масло от фенера, който носеше в раницата си.

— Ще ни трябват много повече подпалки — заяви той, докато се изправяше. Все още стискаше меча. — Само че имам време. Първо да се погрижа за нареждането на Артър. Ела тук, Дирк.

Докато пресният труп кървеше в тревата, Орик лично се отправи в леса и отчупи няколко дебели клона, които със сумтене завлече обратно в лагера. Там ги донатроши с крак и един след друг започна да ги хвърля в огъня. Когато пламъците се издигнаха, наемникът взе тялото. То бе започнало да се вкочанява.

Сирачето се озова безцеремонно захвърлено сред пламъците. Парцаливите дрехи пламнаха най-напред, последвани от косата. Месото се нуждаеше от най-много увещаване, но за сметка на това миришеше приятно. Виж, миризмата на изгоряла коса бе дразнеща.