Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Помещението вонеше на повръщано и алкохол и беше много тъмно. В единия ъгъл бе поставено гърне с жарава, отговарящо за осветление през деня и отопление вечерта. По масите бяха насядали неколцина скитници, които присвиха очи към новодошлия. Но никой от тях не изглеждаше опасен.

Зад бара стоеше слабоват мъж с руса брадичка. Той кимна на Орик и го изчака да седне, преди да се приближи.

— От най-евтиното — заръча наемникът и подхвърли няколко медни монети. Когато съдържателят се върна с халба, пълна една трета с пяна, Орик подбели очи. Този наистина си беше мошеник. Но тъй като за момента информацията бе по-важна от удовлетворението на хубавия бой, войникът не каза нищо.

— Ще искаш ли и нещо за ядене? — попита стопанинът.

— Има ли нещо топло?

— Още не съм започнал супата. Имам малко хляб и масло, ако си склонен да платиш.

— И това ще стигне.

Докато изчакваше храната си, Орик държеше погледа си насочен предимно към плота на масата — в случай че Призрака все пак се намираше вътре. Наемникът не искаше да се оглежда и показва припряност. Трябваше да си запази превъзходството. Онзи може би щеше да се опита да изврънка по-голямо заплащане. Предвид целта, която щеше да му бъде възложена, нищо чудно.

След като изяде хляба с маслото, Орик изчака подходящ момент и извади сребърник, който подаде на кръчмаря.

— Не ми връщай — рече той. — Но искам да ми отговориш на един въпрос.

Пивничарят приближи монетата до очите си, навъси се и я прибра.

— Разбира се. Не съм толкова зает, че да не мога да се отдалеча от тезгяха за няколко думи.

Орик се засмя на сарказма му и продължи с тих глас:

— Търся човек по прякор Призрака.

Съдържателят обърса ръце в панталоните си и се изсмя.

— Напоследък малцина го търсят. Обичайно той се заема с онези възложения, които никой не е толкова глупав, че да приеме. За какво ти е изтрябвало това сажделиво чудовище?

Истински тъмнокож от Кер? Интересно.

— Не е твоя работа. Сега напълни чашата ми отново — и този път с пиво, а не с пяна.

Пивничарят го изгледа остро, но се подчини. Орик прокара с бирата остатъка от храната и се огледа отново. В кръчмата нямаше тъмнокожи. Той дори не бе сигурен, че във Велдарен е виждал чернокож. Жителите на Омн, особено от крайбрежието, бяха известни със смуглостта си, но при тях по-скоро приличаше на тен. Но за жителите на Кер се говореше, че имат черна като обсидиан кожа. Нищо чудно, че Призрака имаше затруднения с намирането на работа.

Орик се премести на най-отдалечената от вратата маса, облегна се на стената и затвори очи. Не беше действително заспал, но така изглеждаше. Ако някой сглупеше да опита да го обере, очакваше го изненада.

Привечер в пивницата започнаха да пристигат още клиенти. Орик си помисли, че това може да е единствената кръчма, останала в южната част на Велдарен след забраната на крал Велор керваните да влизат в града от южния вход. Вследствие на това нареждане всички търговци бяха отнесли парите си на север. Мъжете, които влизаха, изглеждаха уморени и дрипави. Явно повечето от тях работеха из близките поля. Пивото тук бе ужасно, досущ като цените, но пък тук посетителите оставаха по-близо до дома и приятелите.

— Седнал си на нашата маса — каза някой. Орик отвори очи и видя трима почернели от слънцето мъже, оцапани с пръст. Дори обединената им сила отстъпваше на неговата.

— Срамота — каза наемникът и леко се размърда, за да покаже дръжката на меча си.

— Тук не се разрешават оръжия — каза друг.

— Да видим как той ще се опита да ми го отнеме. — Орик кимна към кръчмаря.

Тримата се навъсиха, но тъй като бяха въоръжени само с пестници, не се осмелиха да противоречат. Докато те се отправяха към друга маса, Орик най-сетне видя Призрака.

Той бе седнал сам в средата на кръчмата. Кожата му наистина бе необикновено тъмна. Главата му бе обръсната, а дрехите му изглеждаха подходящи за по-топъл климат. Но дори и отпуснатият плат не можеше да скрие силата му. Най-шокираща от всичко бе ярката бяла боя, с която мъжът бе покрил лицето си.

Орик се изправи, хвърли предизвикателен поглед към тримата наглеци, а после се отправи към масата на Призрака.

— Нещо против да се настаня? — попита той.

Тъмнокожият повдигна очи към него и се усмихна бляскаво.

— Разполагам със свободен стол. Ако го искаш, твой е.

Гласът бе дълбок и заплашителен.

Другият седна и се настани удобно. Ако не беше бялата боя, Призрака можеше да мине за красив. От мига, в който бе видял тази маскировка, Орик бе започнал да обмисля причините за полагането й, но до този момент не се сещаше за нищо. Може би тя бе свързана с името? Или представляваше тромав опит за прикриване на различие.