Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Орик се настани по-далеч от огъня, така че вятърът да отнася дима далеч. На сутринта той събра костите в един чувал и се отправи обратно към Велдарен.

Мекото легло объркваше Хаерн. Легло? Кога за последно бе спал в легло? Преди три години? Четири? Ами онази ферма? Или там бе спал на пода? Може би сега се намираше в странноприемницата? Само че ясно помнеше как я напуска. И близо до дома се бе натъкнал на засада и бе пронизан по време на битка…

Той отвори очи, но и това не му помогна много. Над себе си видя кремав таван. Стаята бе съвсем малка, между леглото и вратата имаше около две педи пространство. Недалеч от таблата на кревата имаше гардероб, изпълнен със странна колекция дрехи и оръжия. Хаерн разпозна сред тях собственото си въоръжение и понечи да се надигне.

Болката в стомаха го убеди, че това не е добра идея. Той се отпусна обратно и притисна ръце върху усещането. Пръстите му докоснаха бинтове, лепкави от кръв. Нови, по-ясни откъслеци от битката започнаха да се завръщат в паметта му. Той бе убил няколко Вълка, бе пронизан в стомаха, а после, по време на припадъка си…

— Какво става тук? — промърмори той и погледна ръката си. Спомняше си, че раната бе дълбока. Но болката бе съвсем слаба.

Хаерн отмести част от нейната превръзка и видя дълъг белег, придържащ се затворен без никакви шевове. Това не изглеждаше възможно. Подобна рана би зараснала така само след седмици. Същото важеше и за простреляното му рамо. Или той действително бе лежал много дни, или някой жрец го бе изцелил.

Или жрица…

Вече не беше сигурен, че последното видяно е било халюцинация.

Дали това бе възможно? Нима след всички тези години Делисия бе напуснала стените на храма? Част от него изпитваше нетърпение да се срещне с нея. Остатъкът изпитваше ужас. Косата му не приличаше на нищо, лицето му бе неравно избръснато. Дрехите му бяха одежди на просяк — реквизит за ролята, която си бе избрал. А Делисия представляваше първият му лъч светлина в свят на мрак, нещо чисто и недокоснато. Хаерн чувстваше по себе си кръвта на всичките си жертви.

Не изглеждаше подобаващо тя да го открие в такова състояние — ако изобщо го помнеше или бе съумяла да го разпознае под слоя мръсотия.

Той отново опита да се надигне. Този път бе подготвен за болката и успя да се справи по-добре.

Опрял ръка на стената, Хаерн се приведе към гардероба и взе мечовете. Знаеше, че никой тук не би възнамерявал да го убива — за което свидетелстваха положените грижи — но без познатата им тежест той се чувстваше гол.

Заради усилието по врата му изникнаха капчици пот. Младежът отправи бърза благодарствена молитва към Ашур и отвори вратата.

На прага стоеше изненадан Зенке, тъкмо посягащ към дръжката. В другата си ръка стискаше дебел къшей, намазан с масло.

— Отиваш ли някъде? — попита Зенке.

Това дойде в повече на Хаерн, който се отпусна обратно върху леглото и остана загледан в другия.

— Приличаш на човек, видял призрак — весело отбеляза мъжът.

— Мисля, че наистина видях.

Зенке се засмя. Познатият звук спомогна за отстраняването на съмненията. Той бе обръснал главата си и си бе пуснал брада, но усмивката му си оставаше същата. И същото веселие блещукаше в очите му.

— Само неколцина биха ме разпознали в този ми вид. Явно не бива да се учудвам, че ти си един от тях. Винаги си бил наблюдателен, Арон.

Арон…

Разкъса го вълна от спомени: дните тренировки със Зенке, практическите уроци на Трен и онези кратки мигове преди екзекуцията на Робърт Хаерн. От онзи ден той бе престанал да използва това име. С новото название бе избрал нова личност. По-добра.

— Хаерн — поправи той. — Арон умря отдавна.

Зенке му подаде хляба и се облегна на рамката.

— Определено. Аз самият бях един от многото, които смятаха така. Бях забравил новото ти име. Всички чуха как си умрял в пожара. Самият аз едвам се измъкнах. Косата ми не успя. Но пък този вид улесни превъплъщаването ми. И ми харесва.

Няколко мига Хаерн остана загледан в храната, видимо колебаещ се за предназначението й. Най-сетне той остави хляба върху леглото, изправи се и прегърна Зенке. Не каза нищо. Не знаеше какво да каже. Отново се чувстваше на тринадесет. Неочаквано бе получил връзка с хубава част от миналото си.

Изглежда Зенке разбра, защото потупа Хаерн по гърба и внимателно се отдръпна.

— Недей да се разчувстваш прекалено — смигна той. — Иначе ще започна да подозирам, че не си синът на Трен. Седни. Дел каза, че трябва да минат още няколко дни, преди да си възвърнеш формата. Не искам раните да се отворят. Ама си се издължил. Станал си по-висок от мен. Какво прави през тези пет години?