Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Гарик се усмихна широко насреща й. Кървясалите му очи блестяха весело. Ето какво било. Той бе хвърлил срама от проваленото посегателство върху нея. Ако тя се опиташе да отрече, можеше единствено да се осланя на собствената си дума. Срещу думата на първомайстора.

Нямаше съмнение чие слово носеше по-голямата тежест. Наказанието за подобно обвинение се ограничаваше до две възможности: прогонване или смърт.

По ухилването на предводителя личеше, че вече е направил избора си.

— Това е бил замисълът ти още от самото начало — тихо каза тя, почти с шепот. Гарик се надигна и се приближи, а останалите крадци наблюдаваха напрегнато. Те бяха разбрали току-що отправеното обвинение. Знаеха и какви са възможните наказания.

— Просто се възползвах от изникнала възможност — каза първомайсторът. Той говореше още по-тихо, само за нейните уши. А Велиана погледна към Мъртвешката маска. Колко ли от обещанията му се бяха оказали лъжи? Може би всички. Тя бе изгубила в разговори времето, което трябваше да е посветила на убиването на маскирания негодник. Всички предишни посегателства срещу него бяха извършени тайно, скришом от останалите съгилдийници. Никой не можеше да ги докаже. Отново нейната дума срещу неговата.

— Както знаеш — Гарик театрално й обърна гръб и повиши глас, — нашите закони са категорични относно полагащите се наказания. Не бива да допускаме безредие сред редиците си, не и в подобно време, когато самото ни оцеляване се намира под въпрос. — Той рязко се извъртя към нея. — Ти ще послужиш за назидателен пример, Велиана, пример за пред цялата гилдия.

— Позволи ми да отправя лична молба, първомайсторе — неочаквано се обади Мъртвешката маска. Гарик го погледна с лека тревога, но все пак кимна. — Тъй като тя се опитваше да отнеме моя живот, нека на мен бъде възложено да изпълня наказанието й.

— Жалък негодник. — Тя стискаше пестници до болка. — Жалък, дребен плъх.

Велиана се престори, че се хвърля към Гарик, но насочи скока си към Мъртвешката маска. Беше невъоръжена, но Зуса я бе учила да убива и с голи ръце. Достатъчно беше да нанесе един удар на подходящото място, който да го задуши или да му строши врата — така поне щеше да умре доволна. Юмрукът й се стовари в устата му, за да попречи на изричането на заклинание. Другият й пестник се стовари в стомаха му и го накара да се превие. Крадците бяха започнали да крещят, но Велиана вече обвиваше ръце около врата на противника си. Достатъчно бе едно рязко движение…

Нещо тежко се стовари в тила й. Тялото й се отпусна. Мъртвешката маска се освободи и кресна на останалите да му я оставят.

— Тя е моя — оповести той. — Първомайсторе, да разбирам ли, че си избрал екзекуция като наказание за тази луда жена?

— Да — отвърна Гарик. Той изглеждаше развеселен от отчаянието й.

Безсилната й ярост се усилваше. Сграбчилите я крадци я пуснаха. Велиана едва съумя да се изправи. Болезнена цицина изникваше на тила й. Повръщаше й се. Мъртвешката маска се приближи към нея. Озлобеният й удар пропусна.

Магьосникът я сграбчи за врата и я блъсна към стената. Кинжал блесна от колана към ръката му и се притисна до гърлото й.

— Имаш ли ми доверие? — прошепна той в ухото й. Пръстите му усилиха натиска си. Погледите им се срещнаха. Нещо в кафявите ириси й вдъхна надежда, противно на всичките й инстинкти. Велиана кимна: движение, което той усети по-скоро с ръката си. — Тогава остани неподвижна.

Той измърмори още няколко думи, тихи прошепвания, останали скрити в усмивката. След това се отдръпна и прониза гърдите й с бърз удар. Кръвта бликна много преди болката. Черни петънца избухнаха пред очите й.

— Спи в мрак — изрече той, нечут сред ликуванията на останалите крадци. Несъмнено Гарик също празнуваше. Велиана не успя да го прокълне с последния си дъх. Цялото й тяло се вкочаняваше, отказваше да й се подчинява, да диша…

Тогава се спусна тъмнината. Не й оставаше друго, освен да изпълни съвета на Мъртвешката маска.

Орик изчака напредването на следобеда, преди да напусне дома. Той се отправи на юг по главната улица, загърбил просяците и уличните търговци. В нужното място войникът се отклони, за да поеме към гилдията на наемниците. Някога тя бе представлявала незначително предприятие, но продължаващите с години сенчести войни бяха напълнили ковчежетата й и драстично бяха увеличили влиянието й. Всеки, който искаше да стане наемник, трябваше да се обърне към тази гилдия. Това донасяше известни предимства, като например гарантирано заплащане или обезщетения за близките. Самият Орик смяташе, че това е просто начин за завишаване на цените, но пък какво ли разбираше той?