Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Той продължи да отпива, предимно за да избегне разговор. Нямаше представа какво щеше да й каже. При последната им среща той я бе потърсил, за да намери насока. Бе поискал да разбере живота, намиращ се извън хладните наказания на баща му. Някога неговият наставник — Робърт Хаерн — му бе говорил за бог Ашур. А сега Делисия бе станала жрица на същия бог. Тогава бе мислел единствено за оцеляването си. Какво бе казал на Делисия? Че се нуждае от Ашур, за да не се превърне в подобие на баща си. В безмилостен убиец, от когото градът се страхува.

Да живее Стражителя , горчиво си помисли той. В какво съм се превърнал?

— Радвам се, че си добре — изтърси Хаерн. И веднага се почувства глупаво. За момент лицето на Делисия притъмня, но тя прогони сянката с усмивка.

— Старая се да не мисля за онази нощ. Има прекалено много неща, които не разбирам, дори и сега. Кой беше ти. Кой си сега. Каква е била целта на Ашур. Трябва да призная, че почти се надявах да умра. Бях толкова уморена, толкова объркана. Но се страхувах, че никога вече няма да видя брат си, затова продължавах да се боря за всеки поет дъх…

Стаята притихна. Останалите спяха, изтощени от дългата нощ, но Делисия бе останала будна, настоявайки, че може да издържи още няколко часа. Хаерн, свикнал да изкарва дълго време без сън, мрачно се бе взирал през прозореца и бе изчаквал възможност двамата да разговарят. Сега разполагаше с възможност, но нямаше представа какво да каже.

В убиването съм далеч по-добър. Дали това е доказателство за падението ми? Сигурно много би се гордял с мен, ако можеше да ме видиш сега, Трен.

— Мъжът, който те простреля, беше моят баща — каза Хаерн, решил да започне с онова, в което е сигурен. — Той се страхуваше от влиянието, което би могла да ми окажеш. И с право. Оказах се завлечен в храма на Карак, където жреците му се постараха да изпепелят всичко добро, което е част от мен.

— И успяха ли? — попита Делисия, докато надигаше собствената си чаша. Зелените й очи надникнаха над ръба. Под погледа им Хаерн отново се почувства на тринадесет и пленен в кухненския й килер. И си спомни плача й в онази уличка. За нея той винаги щеше да си остане живо напомняне за онези моменти на смърт.

Едва след няколко мига той си спомни въпроса й.

— Не.

Но последните пет години убийства бяха напреднали значително в това отношение.

— Какво прави през изминалото време? Как си оцелял?

Хаерн не искаше да отговори. Защо се опасяваше, че тя ще го съди? Преди години той се бе обърнал към нея за съвет. А сега се страхуваше от думите й?

— Спях по улиците — отвърна той. Велдаренският Стражител нямаше да се страхува от разговор. — Не съм спрял да убивам крадци. Надявам се да унищожа гилдиите. Зная, че е напразно, но продължавам да се опитвам. Това е единственото, което придава смисъл на живота ми.

Хаерн очакваше, че тя ще го укори. Вместо това тя го погледна тъжно, което беше по-лошо.

— Толкова съжалявам. Заради мен е, нали? Защото ме защити?

Той застина насреща й.

— Не, разбира се. Делисия, аз сам избрах това. Ако можех, тогава щях да остана и да разговарям с теб цяла вечност. Онази нощ бе един от малкото скъпи спомени от детството ми. Но тогава баща ми я покри с кръв. Най-скъпите ми спомени винаги отвеждат до него, до убийствата и вината му. Това поглъща всичко. Превърнах се в нещо, което нито онова момиче, нито онова момче от покрива биха разбрали или приели.

Хаерн отново се обърна към прозореца, защото не искаше да вижда реакцията й. Той беше глупак.

Надяваше се, че тя ще го остави сам, затова не реагира, когато Делисия се надигна, остави чашата си и се приближи. Ръката й докосна лицето му. Хаерн неохотно се обърна към нея.

Очите й бяха насълзени.

Тя го целуна по бузата и притисна чело до неговото.

— Върви да поспиш. И се опитай да запомниш, че ти вече не си онова малко момче, но аз също не съм онова момиче.

Тя започна да се изкачва по стълбите и изчезна на втория етаж. След изчезването й Хаерн едва не избяга на улицата. Спря го споменът за онова усещане, което бе изпитал във фермата. Тогава бе почувствал, че има дом. Тук усещаше същата атмосфера, макар и сред по-чудата компания. Той допи чашата си, сгърчи лице и я остави. Столът беше достатъчно удобен, много по-удобен от студената улица, към която бе привикнал. Затова Хаерн скръсти ръце и се опита да заспи.

Спускащи се по стълби стъпки го накараха да отвори очи. Не бе сигурен дали е заспивал.

Но стъпките не принадлежаха на Делисия, а на брат й. Той бе захвърлил острата си шапка, но не и жълтата роба. Потъркващ брадичка, Тарлак се настани в отсрещния стол.