Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Крачещ по пътя, той се опита да прецени колко далеч е от Велдарен. По-голямата част от разстоянието, на което бе пренесъл момчето, бе извървяно в замръзнал делириум. Хаерн нямаше представа дори за изминатите мили. И като пълен глупак не се бе сетил да попита Матю или Евелин на тръгване. Както и да е. Жената му бе дала припаси, които да му стигнат до Фелууд. Съдейки по количеството месо, предстоеше му четиридневен път. Три, ако тя бе сметнала, че той обича да си похапва. А от Фелууд до Велдарен имаше седмица път.

Но завръщането във Велдарен щеше да означава отдалечаване от мините, от Тинхам, от причината за самото му пътуване насам. Нима бе готов да се предаде толкова лесно?

След като огледа снега и прецени мразовитото щипане върху непокритите участъци от кожата си, Хаерн прецени, че случаят е тъкмо такъв. Каквото и да ставаше с гилдията на Змиите, той щеше да се заеме с него зад стените на родния си град. Това беше неговият дом. Това беше понятният му свят. Пустошта и пътищата оставяше на разбойниците.

Към средата на деня той дочу звука на копита. Настроението му се подобри. Ако можеше да си измоли да го вземат, щеше да достигне замъка много по-бързо. Но се оказа, че звукът долита насреща му, а горското ехо лукаво е изкривило посоката. В далечината изникнаха конници. Видът им накара Хаерн да потръпне — туниките им носеха същия символ като нападателите на кервана. Той побърза да се отдръпне встрани. Искаше му се да може да заличи дирите си. Те щяха да бъдат съвсем лесни за проследяване. Проклет сняг!

Войниците минаха край него. И да бяха забелязали следите, не им обърнаха внимание.

Хаерн си отдъхна и се върна на пътя. Като пристегна палтото си, той се отправи с ускорена крачка, решен да се отдалечи колкото се може повече от конниците. Само веднъж погледна назад. И се помоли ездачите да са отминали фермата със същата небрежност, с която загърбиха стъпките му.

Оказа се, че към храната Евелин бе добавила огниво. Хаерн намери тази й постъпка за изключително мила. Това му позволи да накладе огън вечерта, когато се оттегли от пътя. Той преспа край пламъците, като се будеше на всеки няколко часа, за да ги подсили и разръчка. На сутринта закуси пестеливо — в случай че пътуването до Фелууд се проточеше повече от очакваното. След подновяването на пътя си не спираше да се оглежда за ездачите, но те не се появиха.

В един момент от пътуването насреща му изникна керван, натоварен със сол и земеделски инструменти. Търговците му предложиха да го вземат със себе си, но Хаерн усмихнато отказа — те не отиваха в неговата посока.

Скоро след привършването на осоленото месо той достигна леса Фелууд. Самият замък не беше далече. Бяха му останали още няколко златни монети, с които заплати за топла храна и още по-топла стая. На сутринта той напусна като нов човек.

Остатъкът от пътуването му също протече далеч по-добре. Нощувките на открито определено бяха много по-приятни край огън, а и постепенно времето ставаше все по-топло с навлизането на юг. Най-сетне той достигна Кралския лес. Въодушевен, Хаерн се спусна в лек бяг. След като пресечеше гората, до Велдарен оставаше съвсем малко път. Изгаряше от нетърпение да се прибере. До този момент не бе осъзнавал колко му липсва градът. Нямаше значение, че пътуването му се бе оказало провал и не му бе донесло желаните сведения. Извън градските стени Хаерн се намираше извън стихията си. И той определено щеше да запомни това следващия път, когато му скимнеше да преследва диря извън очертанията му.

Двадесет минути по-късно той видя слаб дим да се издига пред него. Хаерн ускори хода си и се оттегли сред дърветата, където можеше да се укрие веднага. Зад поредния завой го очакваше позната до болка гледка.

Самотна търговска кола бе нападната, но не от конници, а от членове на Вълчата гилдия. Осмина крадци бяха наобиколили колата, стискащи лъкове и арбалети. От мястото си Хаерн не можеше да види отбраняващите се, но по начина, по който Вълците отказваха да се приближат, личеше, че търговците са още живи.

— Махам се за няколко дни и вие се одързостявате да нападате пътници посред бял ден? — беззвучно прошепна Хаерн, скрит зад едно дърво.

Верни на названието си, Вълците бяха най-склонни да нападат и извън границите на града. Понякога те се нахвърляха върху търговски коли, а друг път нападаха пътници заради самото удоволствие да работят далеч от градската стража. Тази гледка му се стори като плесник в лицето. Стените на Велдарен вече се виждаха. Вълчето усещане за безнаказаност се отнасяше не само за градските войници, но и за него. Това вече бе наскърбило гордостта му. И бе достатъчно, за да го разгневи.