Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Имаше само един начин да разбере.

До зазоряване оставаше само час. Но може би в най-тъмното време на нощта щеше да научи нещо за Стражителя.

Тя започна да обхожда покривите. Видя няколко сделки, заработваща прехраната си курва, а също и двама, които умираха, за да завещаят кесиите си. Но никакъв Стражител.

Зуса бе сама сред покривите на Велдарен.

— Трябва да си оставял живи — прошепна тя, загледана в изгряващото слънце. — Наранил си много противници, които не биха си сътрудничили, за да споделят наученото. Но аз не съм една от тях. Аз ще успея да те открия. Ще разбера кой си. Много скоро ти ще видиш моя знак.

Тя се върна в имението, за да спи през целия ден. Предстоеше й да разпитва цял един престъпен свят.

Хаерн се събуди от звука на рязко отворена врата, избутала преспите. Ивица светлина бе паднала пред очите му. Зората все още не се бе издигнала напълно, но белотата на снега подемаше, отразяваше и усилваше слабия блясък. Матю бе навлечен дебело, с плътни кожи. Синовете му носеха подобни одеяния. Дъщерите още спяха.

— Трябва да строшим леда, за да можем да напоим добитъка — тихо обясни стопанинът, за да не събуди спящите. — Във фермата денят започва рано — оправда се той.

— Разбирам. — Хаерн се надигна и уви плаща си. Трябваше да се облекчи, но никак не му се искаше да излиза на студа с настоящите си одежди.

Матю му подхвърли палто.

— Вземи. С това, което ми плати, определено си го заслужил. Имам усещането, че няма да останеш тук още дълго.

— Предчувствието ти е правилно — рече Хаерн и се зае да оглежда дрехата. Тя бе стара и посивяла, вече бе невъзможно да се прецени на какво животно е принадлежала кожата. Но въпреки това одеждата бе останала здрава и плътна. Младежът я облече и кимна благодарно.

— Да вървим — обърна се стопанинът към синовете си. А към госта добави: — Ако си гладен, съпругата ми приготвя закуска.

— С удоволствие. Но всичко с времето си.

След като се върна вътре, Хаерн отиде в кухнята. Там за него се намери купа овесена каша с мед.

— Благодаря. — Младежът започна да гребе с пръсти. — Как се казваш?

Жената продължаваше да се суети около закуската, за да си намери оправдание да не го поглежда в очите.

— Евелин — каза тя.

— Благодаря за храната, Евелин. Как е момчето?

— Наглеждах го, докато ти спеше. Треската още не го е отпуснала. И не мисля, че ще си запази десницата. Но не се тревожи, ако се стигне до това. Правила съм го и преди, и то не само с животни. За повечето ни съседи аз съм почти целителка.

— Съпругът ти обясни ли ти молбата ми? — попита Хаерн.

Този път тя го погледна. Хареса му решителността, която забеляза у нея.

— Каза ми достатъчно, а аз съм достатъчно умна, за да отгатна останалото. Щяхме да го вземем и дори ако само ни беше помолил. Не са нужни нито пари, нито заплахи. Жал ми е за живота, който те е накарал да смяташ, че тези неща са необходими.

Може би тя не осъзнаваше колко го нараниха думите й.

— Благодаря за гостоприемството — каза той. — Сега ще вървя. Грижете се добре за момчето.

— Ще го сторим. На добър път, Хаерн. Тази торба върху масата е за теб. Трябва да ти стигне до Фелууд, ако си се отправил натам.

Торбицата съдържаше малък запас от осолено месо. Хаерн я взе и излезе навън, без да се отбива да нагледа момчето. Имаше доверие на Евелин и съпруга й.

Самият той бързаше да се върне във Велдарен, в света, който му беше познат.

На излизане той погледна към Матю и синовете му. Фермерът ги отглеждаше в свои подобия, точно както Трен бе сторил. Но тук Хаерн не видя ожесточение, никакви заплахи, които да гарантират съвършенство и покорство. Послушание се очакваше, разбира се, ала той бе почувствал обичта в този дом. Под покрива на Трен Фелхорн бяха царували единствено параноя, очаквания и разочарование. Хаерн бе обичал Зенке, бе обичал Кайла, бе обичал Делисия, дори собствения си брат, който винаги се бе отнасял зле към него. Заради това никой от тях не бе свършил добре. Поне Делисия бе оцеляла, но се намираше в храма на Ашур.

Докато се отдалечаваше, Хаерн помаха. Стоящият край езерото Матю също повдигна ръка в отговор.

Хаерн си обеща да се върне, не само за да провери момчето, а и за да изкара още една нощ сън като отминалата. Заради дългото време, прекарано на улицата, той бе забравил удобството на истинското легло. Може би бе време да се настани в някоя странноприемница и да престане да мисли за множеството си превъплъщения.

Снегът бе престанал да вали, а палтото превръщаше пътя в приятна разходка. Младежът си взе част от месото и установи, че вкусът му харесва въпреки солеността.