Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Алиса продължи към стаята си. Нямаше търпение да отстрани грима от лицето си. Най-сетне прекрачила прага на покоите си, тя напои кърпа в купа с вода и се зае да сваля ружа и пудрата. Все още се занимаваше с това, когато на вратата се почука.

— Влез.

Бертрам също не изглеждаше особено добре. Очите му бяха потъмнели, неравномерна сива четина покриваше лицето му.

— Скъпото ми дете — каза той и я прегърна. Алиса остави кърпата и се отпусна към него. Чувстваше се толкова изморена и изгубена.

— Сякаш това е някакъв кошмар, от който не мога да се събудя. Какво съм сторила, та да заслужа това?

— Никоя жена не бива да изтърпява подобно нещо, но вие трябва да издържите. Наследството на Гемкрофт трябва да оцелее, без значение сред какви трудности. Така и ще бъде. Искам да знаете, че можете да разчитате на мен, каквато и помощ да ви е нужна.

— Благодаря ти. Много би ме облекчил, ако се нагърбиш с… приготовленията.

Съветникът кимна.

— Той ще получи погребение, достойно за потеклото му.

Алиса сдържа хапливия си отговор. По-рано той не бе изпитвал особено топли чувства към Натаниел. Но сега, след като извънбрачният син бе мъртъв, Бертрам бе щедър в прошката си.

Веднага след това тя се укори. Престараваше се. Бертрам никога не бе казал лоша дума по адрес на Натаниел. Поне не и незаслужена.

— Има и друго. — Жената отново натопи кърпата и попи очите си. — Искам да поискаш всички неприбрани дългове. А всички излишъци да бъдат продадени, без значение дали става дума за зърно, минерали или недвижима собственост. Нужно ни е много злато. Намери всеки наемник, който се оглежда за работа, без значение колко скъпо иска. При нужда закупи и екипировка.

— Възнамерявате да обявите война срещу гилдиите? — попита Бертрам. Бе позволил леко съмнение да се промъкне в гласа му.

— Нима си забравил, че ние вече се намираме във война? В нощта на Натаниеловото погребение искам улиците да почервенеят от кръвта на крадците. Каквито и плащове да носят.

— Така само ще разпалите гнева им наново и ще заличите напредъка, отбелязан през последните…

Тя рязко се извъртя към него.

— Не ме интересува. Достатъчно страдахме в страхливостта си. Достатъчно надежди за мир. Да червенеят, Бертрам. Искам улиците на Велдарен да почервенеят.

Старецът започна да кърши ръце в очевидно колебание. Въпреки мъката си, Алиса почувства удоволствие от смущението му. Най-сетне съветникът проговори отново.

— Но какво ще си помисли кралят, когато ние залеем улиците му с хаос?

— Кралят е страхливец, който няма да посмее да ми се противопостави. Същото се отнася и за теб.

— Така да бъде — каза той. — Ще проведем погребението след три дни. Тогава ще получите поисканата кръв. Но трябва да знаете, че рискувате да заличите столетие богатство, Алиса. Нима мъстта ви действително струва толкова?

— Дори много повече. Сега върви. Чака те работа.

Бертрам се поклони и кисело се оттегли.

Задействала отмъщението си, Алиса приключи с почистването и се отпусна в леглото. Опита се да заспи, но неуспешно. След около половин час на вратата й отново се почука, само веднъж, но решително.

Тя не обърна внимание. След половин минута чукането се повтори.

— Влез — каза тя и отдръпна лакът от очите си, за да погледне.

На прага изникна Артър.

— Не исках да те безпокоя… — поде той. Алиса поклати глава.

Лордът прекоси стаята и се настани до нея с дрехите. Сред утехата на прегръдката му жената зарида отново. Той представляваше нещо стабилно сред обгърналия я хаос.

Известно време Хардфилд не каза нищо, само я притискаше към себе си и я галеше по косата. Тялото му излъчваше приятна топлина.

— Ако има нещо, с което бих могъл да ти помогна, можеш да се обърнеш към мен, без значение по кое време и с каква причина. Исках да знаеш това.

Алиса взе ръката му и я стисна. Цялото тяло я болеше. Слепоочията й пулсираха. По лицето й все още се стичаха сълзи, този път мълчаливи. Тя затвори очи, отпусна лице върху гърдите му и се съсредоточи върху дишането му. Докато мислеше само за този ритъм, може би щеше да успее да заспи. Може би щеше да успее да забрави проклетата нощ, а на сутринта кошмарът щеше да е отминал. Може би…

Тя заспа.

Не съществуваше никакво колебание относно човека, към когото Зуса щеше да се обърне най-напред в търсенето си. Отвъд оградата на имението се издигаше малка изоставена постройка. Преди тя бе служила като барака за подслон на градинските инструменти, но Алиса я бе преотстъпила на Зуса. Безликата я бе разделила на спалня и тренировъчна зала, беше застлала пода с дебел килим и бе покрила стените с красиви картини.