Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Мъжът в сиво, който ни нападна. Стражителя. Трябва да донесем трупа му на Алиса. Така тя ще престане да мисли единствено за покойния си син. Но дори и ако този фактор отсъстваше, пак не би било зле да се отървем от наглеца. Кой знае за кого работи? Може да ми нанесе големи вреди, ако прошепне истината в правилния чифт уши.

— Няма да се окаже лесно — каза Орик. — Не съм се натъквал на него, докато работех за Леон, но всички бяхме чували за него. Крадците го мразят и в червата, но и те не могат да го открият. Непрекъснато се обвиняват едни други и твърдят, че той е член на тази или онази гилдия. Мен ако питате, той не е част от тях, а просто ги иска мъртви.

— Това не ме касае. Когото и да наемеш, постарай се да е достатъчно добър. Парите не са проблем.

Наемникът кимна.

— Ами момчето?

— Аз трябва да остана при Алиса. Вземи половината от хората ми и вървете на север. Трябва да се уверим, че детето не е оцеляло.

Орик се усмихна още по-широко.

— Стига хлапакът да не е замръзнал някъде из горите, ще го намерим. Не се тревожете. Нещата може да не са се развили точно по искания от нас начин, но пак ние контролираме всичко. Вие продължавайте да дъхате в красивото й ушле, а за кръвта ще се погрижа аз.

— И още нещо. Алиса иска тялото на Натаниел.

Войникът повдигна вежда.

— Това вече е интересна молба, предвид случилото се.

— Очаквам от теб — само и единствено от теб — да се заемеш с това. И не забравяй, тялото е обгорено.

— Това ще улесни нещата. — Орик се накани да излиза. — Вече зная, този разговор не се е провеждал. И внимавайте. В момента се намираме в леговището на лъва.

— Ние сме единствените лъвове тук. — Артър не можеше да сдържа усмивката си повече. Той също напусна стаята, а в коридора двамата се разделиха. Войникът се отправи обратно при другарите си, а лорд Хардфилд пое към източната част на дома, където Алиса несъмнено лежеше сама и в отчаяна нужда от вниманието му.

Алиса изчака слугите да отведат Артър Хардфилд, преди да се затича към стаята си.

По средата на пътя тя се препъна и рухна върху килима на коридора, където остана да ридае. Сред притихналата нощ тя се чувстваше сама. Може би наблизо имаше пазачи или слуги, но те почетоха скръбта й и не се приближиха.

Хиляди спомени прелитаха през ума й, до един почернени от осъзнаването, че синът, когото виждаше в тях, вече не съществуваше. Той никога нямаше да й се усмихне отново. Никога вече нямаше да се смее край нея. А споменът за беззащитното вързопче, крещяло в ръцете й, бе придобил съвсем нов смисъл на мрачно предсказание: то бе ревяло в осъзнаване на предстоящата си смърт.

Тя продължаваше да ридае. Струваше й се, че разсъдъкът я напуска едновременно с изливаните сълзи. През годините бе изгубила немалко близки и приятели, сред които и баща си. Но защо Натаниел? Защо? И защо сега? И защо тя бе допуснала такава глупашка грешка?

Алиса не спираше да удря с юмруци по земята. Вината не беше нейна. Не беше! Не беше! Отговорни бяха крадците и проклетата им алчност. Нелепата война, проточваща се вече десет години, десетилетие на параноя, кръв и отровителство. Който и да бе този Стражител, където и да се намираше сега, той щеше да си плати. А след него щяха да си платят и крадците, от чието лоно бе изникнал той.

— Моите съболезнования — долетя гласът на Зуса.

Алиса погледна нагоре, обърса лице с крайчеца на робата си и кимна. Зуса бе седнала срещу нея, обгърнала коленете си с ръце. Все още бе облечена в платнените ивици на някогашния си орден.

— Отпратих го, за да бъде в безопасност — каза лейди Гемкрофт. Гласът й вече не трепереше толкова. — В безопасност. А ето, че сега е мъртъв. Ти разговаря ли с хората на Артър?

— Всички казват едно и също. Заедно с господаря си се натъкнали на обрания керван. Телата били струпани в огромна клада. Край огнищата открили единствено знака на Стражителя.

— Кой е този човек? Какво е той?

— Не зная.

— Тогава узнай, Зуса. Каквото и колкото и да струва, открий го. През живота си не съм копняла тъй силно за нещо. Искам убиецът на Натаниел да ми бъде доведен. Искам да гледам как умира от собствената ми ръка. Ще успееш ли да го намериш?

Другата жена се изправи, за да се поклони ниско.

— Уличният мрак винаги е бил мой дом. Нищо не може да остане скрито от мен. Кълна се, че ще го открия.

Алиса прие протегнатата ръка и се изправи. Тя целуна пръстите на Зуса и се поклони на свой ред.

— Благодаря ти. След няколко минути изпрати Бертрам в стаята ми. Събуди го, ако вече не е буден.