Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Артър рядко се отбиваше във Велдарен. Нещата определено се бяха изменили от последното му посещение насам.

Не за пръв път той се почувства благодарен, задето живее в северните части на кралството. Там хората се прехранваха с помощта на меча, ралото или кирката, а не чрез ловкостта на лепкавите си пръсти.

— Лорд Хардфилд — каза Алиса, откъсвайки го от мислите му. Той се извърна към нея и се усмихна. Прическата й бе съвършена, тънък слой руж покриваше страните й. Тъмните кръгове под очите й умело бяха прикрити. Това обясняваше отложената й поява. Поне дрехите й съответстваха на късния час: алена роба, пристегната с жълт колан.

Тя го прегърна и целомъдрено го целуна по бузата.

— Моля да ме извиниш, задето прекъснах съня ти. Истинска жестокост е да вдигаш хората по това време, но още по-жестоко би било да рискувам някой друг да ти донесе вестта.

— Достатъчно. — Алиса се обгърна с ръце. — След полунощ рядко пристигат добри новини. Каквото и да е, кажи ми веднага. В противен случай умът ми ще предположи най-лошото.

Артър се навъси и за момент извърна поглед — достатъчно дълго, за да бъде изтълкуван жестът му като проява на колебание.

— Не би могла да предположиш нещо, по-лошо от истината — изрече той. — Съжалявам, Алиса. Синът ти е мъртъв.

Личеше, че тя се е подготвяла за посрещането на ужасни новини, но подготовката не се оказа достатъчна. Жената направи крачка назад като зашлевена. Устата й се отвори, треперещи ръце се повдигнаха към нея.

— Не — прошепна тя. — Не може да е вярно. Не може да е истина. Грешиш!

Хардфилд поклати глава. Сега идваше най-лесната част, в която нямаше да му се налага да лъже.

— Марк Тулен дойде да вземе Натаниел от Тинхам, където бях завел детето да разглежда мините. Двамата се присъединиха към един от керваните ми за Велдарен. Преди няколко дни керванът е бил нападнат, несъмнено заради златото.

— А Марк? — попита Алиса. Тя напразно опитваше да се успокои. — Той…?

Артър обви ръце около кръста й и я прегърна.

— Не е имало оцелели — прошепна той. — Нападателите струпали телата и ги изгорили.

Тя се отпусна върху него и зарида. Върху жилетката му се образува петънце. Дали ружът можеше да се почисти?

Тъй като Алиса продължаваше да ридае, Хардфилд я притисна по-силно към себе си и леко я погали. Не бе очаквал чак такава мъка. Това налагаше известно отлагане на плановете. Трябваше да отложи сватбата с поне три месеца. Ако можеше да я накара да се примири, щеше да скъси чакането си. Но как?

Все още притиснала лице към гърдите му, жената зададе някакъв въпрос.

— Би ли повторила, любима? — Артър леко повдигна лицето й с брадичката си. За пръв път се обръщаше така към нея. Знаеше, че в сегашните обстоятелства това ще има много по-голям ефект.

— Кой? — Алиса се отдръпна от прегръдките му и обърса очи. — Искам да зная кой го е сторил.

— Казах ти: някой, искащ да се докопа до златото ни. Някакви разбойници, кой знае откъде изникнали.

Алиса поклати глава. Изглеждаше, че цялата й кожа е започнала да почервенява. Само в един миг цялата й мъка бе преминала в ярост. Гласът, изрекъл следващите думи, съдържаше изгарящо съсредоточение. За момент Артър се притесни, че тя е разгадала лъжите му.

— Това не е достатъчно. Трябва да е останала някаква следа. Трябва да са допуснали някаква грешка. Не е възможно толкова злато просто да изчезне незабелязано. Никой не е толкова съвършен и пресметлив. Ако знаеш нещо, кажи ми?

Артър забеляза великолепна възможност. Трябваше да положи огромни усилия, за да не се усмихне.

— Наистина имаше… символ — каза той с престорено колебание. — Не исках да отегчавам скръбта ти с тези подробности.

— Разполагам с остатъка от живота си, за да скърбя. — Алиса отстрани остатъка от грима си. — Какъв беше символът?

— Око, очертано с кръв. Това е символът на Стражителя. Мисля, че става дума за нещо, свързано с местните престъпнически гилдии, но не мога да ти кажа повече, защото от години не следя отблизо случващото се във Велдарен. Може би някой от твоето обкръжение би могъл да ти помогне с по-конкретни сведения.

По сепването й пролича, че пренасочването на вината е проработило отлично.

— Как смее? Убива сина ми и моя… и Марк, а после дори се подписва? Ще накарам жив да го одерат пред очите ми.

— Позволи ми да се включа в търсенето — предложи Артър Хардфилд.

Алиса поклати глава.

— Не. Това е моя отговорност. И вината също е моя. Изпратих Марк да го поведе по пътищата, вместо да го оставя в безопасност.