Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Какво има? — попита тя, докато правеше две крачки напред и се засилваше. Ботушът й се вряза в стомаха му. — Къде е жестокият убиец, преодолял всичките ми замисли?

Без да чака отговор, Велиана се стовари на колене и замахна към гърлото му. Противникът улови китката й точно когато върхът на острието разкъса плътта му. Струйка кръв се стичаше от раната. Богове, колко беше силен!

— Още е тук — отвърна той. От веселието му не бе останала и следа. Гласът му бе студен и безмилостен. По гърба на Велиана полазиха тръпки. Тя дръпна ръката си, но не успя да я отскубне. Очите им се срещнаха.

Да можеше да изтръгне проклетата маска от лицето му. Това щеше да й напомни, че има насреща си човек. Силата му бе нечовешка.

Велиана замахна с левия си крак и го повали на земята. Противникът не пусна ръката й дори докато падаше. Двамата рухнаха заедно. Сблъсъкът породи прясна болка в ранената ръка. Пръстите припламнаха в агония. Може би бяха изкълчени или счупени.

Кинжалът все така оставаше застинал над гърлото му неспособен да потъне по-дълбоко или да се отдръпне. Макар да бе паднал по гръб, маскираният не се претърколи, а сграбчи здравата й ръка.

— Бих могъл да прогоря плътта ти, докато в ръцете ми не остане единствено кост — каза той. По тона му пролича, че казва истината. — Готова ли си да слушаш, или трябва да подема диренето си отново?

— Няма да имаш тази възможност — отвърна тя и се напрегна.

Велиана пусна кинжала и се оттласна. След превъртането коленете й се стовариха върху гърдите му и изкараха въздуха. Тя стовари лакът в гърлото му, прекъсвайки следващите му думи. Челата им почти се допираха. Въпреки това той още не бе пуснал ръката й.

— Какво целиш? Кой си ти?

Жената леко отпусна натиска, като оставаше нащрек. В мига, в който той се раздвижеше или понечеше да изрече заклинание, тя щеше да му премаже ларинкса и да го остави да се дави на улицата.

Маскираният несмутимо се взираше насреща й.

— Казах ти и преди, нямам име.

— Глупости. Всеки си има име.

— А моето ми бе отнето!

Гневът припламваше в самото му тяло. Ръката й, която той стискаше, припламна от болка.

— От кого? — попита тя. Искаше отговори, а не гняв, преди да сложи край на живота му.

— Съветът на маговете. Той ме прогони и ми отне името.

— Заради какво провинение?

Маскираният се засмя.

— Всеки си има тайни. В това отношение аз също не правя изключение. Какво ще направиш, Велиана? Ще ме убиеш? Или ще ме изслушаш? Аз съм последната ти надежда. Гилдията ти се разпада, а ти си започнала да губиш властта си над Гарик, не е ли така?

Колебанието й бе достатъчен отговор, затова тя не си направи труда да лъже.

— Откъде знаеш това?

Той поклати глава.

— Няма да отговоря, докато се готвиш да ме удушиш. Пусни ме. Обещавам, че тази нощ няма да ти се случи нищо.

Жената разсъждаваше трескаво. Той бе умен и опасен. Можеше да го убие, но какво щеше да спечели от това? Гарик щеше да получи исканото и да подхрани параноята си. Очевидно маскираният следваше план, но чий? Дали не лъжеше заради прогонването си?

Не, гневът му бе искрен. Макар да не бе могла да види лицето му, това бе почувствала. Тогава?

Тя си помисли за подигравките на Гарик; за самодоволството, с което бе изтъквал нуждата й от него.

— Изправи се. — Велиана отдръпна ръка. В същото време той я пусна. — Слушам те.

— Няма да ти кажа всичко — поде маскираният, изправи се и разтърка гърло. — Не и докато не ти се доверя. А може би и тогава няма да го сторя. За момента трябва да знаеш, че Съветът ми бе възложил да наблюдавам гилдиите. Познавам истинските ти умения, Велиана. Зная, че Гарик е само марионетка, направлявана от теб. Или поне преди е било така. Нещо се е променило.

Той вдигна кинжала й и го подхвърли. Жената го улови със здравата си ръка и го прибра. Вместо да продължи, маскираният се приближи до нея, за да огледа ранената.

— Ако исках да те нараня, отдавна щях да съм го сторил — каза той, усетил напрягането й.

Пръстите му започнаха да опипват нейните.

— Изкълчени са. Захапи дръжката на кинжала, ако трябва.

— Просто го направи.

Един след друг той се зае да намества пръстите. Болката бе невероятна. След третия Велиана се облегна на него, защото не можеше да се задържи на крака. Когато приключи, той свали маската си и превърза ръката й.

През сълзите си тя се вгледа в лицето му. Гневът бе изчезнал. Той не бе насочен към нея, а към онези, които го бяха прогонили. Любопитството й се разбуди. Какви ли планове бе подготвил той за гилдията й?