Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Не забравяй, че става дума за мой керван.

Срещу погледа й лордът си наложи гневна маска. Той трябваше да изглежда виновен, а не нетърпелив. Трябваше да се гневи не само заради откраднатото злато, а и заради избитите си хора.

Явно изпълнението му беше добро, защото Алиса клъвна.

— Така да бъде. Ако получиш възможност, убий го. Макар че аз го предпочитам жив.

— Мъченията и мъстта не подхождат на толкова красива жена като теб.

— Вини света, стоварил отгоре ми подобна мъка. Ако боговете са благосклонни, аз ще бъда онази, която ще пререже гърлото на Стражителя и ще почувства кръвта му да се разплисква по ръцете й.

След дълго мълчание тя попита:

— Взехте ли… тялото?

— Не. — Артър поклати глава. — Имаше само огромна клада.

— Значи синът ми ще прекара вечността сред масов гроб, а пепелта му ще бъде тъпкана от волски копита? Оценявам подкрепата ти, Артър, но в това отношение си се провалил. Трябвало е да ми донесеш костите му.

Над камината бе поставен звънец, който Алиса взе и разтърси. Веднага се отзоваха двама слуги.

— Бъдете така добри да заведете лорд Хардфилд до стаята му — каза тя, а после се обърна към Артър. — Нуждая се от почивка. В настоящия момент не бих била добра компания. Лека нощ.

Той се поклони и последва слугите. Те го отведоха в просторна стая с огромно легло и дебели завеси, които Артър отмести лично, за да разглежда звездите. Тъй като появата му не бе оповестена предварително, огнището не бе запалено и помещението почти не се отличаваше от хладината на нощта.

Хардфилд отново си облече палтото и се отпусна върху кревата. Само след минути на вратата му се почука.

— Влез — каза Артър. Съжаляваше, че не си е взел обратно меча.

Посетителят се оказа Бертрам, възрастният съветник, заемал тази си служба повече от петдесет години.

— Още не съм разговарял с Алиса — поде той, — но я познавам достатъчно добре, за да предвидя нареждането й. Тя ще ми възложи погребението на момчето. Носите ли тялото на Натаниел?

Този въпрос бе парлив, без значение кой го задаваше. Артър не разполагаше с тяло…

— Телата на детето и спътниците му са били изгорени. Алиса не посрещна това добре, когато й казах.

Бертрам се навъси.

— Не мога да я виня. За нея би било много тежко, ако не разполагаме с нищо, което да погребем. За мен самият това няма чак такова значение. Когато огънят ги очисти, всички кости си приличат.

Артър се бе втренчил в стареца и се опитваше да разгадае ставащото. Дали съветникът се опитваше да му помогне, или правеше опит да извлече информация? И нима наистина загатваше погребването на мним труп?

— Съмнявам се, че Алиса би се съгласила — предпазливо каза лордът.

— Тя няма как да прецени онова, което не знае. — Бертрам се обърна към вратата и положи длан върху дръжката, но спря и се обърна отново. — През следващите няколко дни ме очаква много работа и няма да имам възможност да напускам града. Дали вие или някой от хората ви не бихте могли да донесете тялото? Много бихте ме облекчили.

— Радвам се, че ще мога да помогна в такъв тежък за дома момент.

Бертрам се усмихна.

— Много бих се радвал, ако вие вземете ръката на лейди Гемкрофт. Лека нощ, лорд Хардфилд.

Артър изчака няколко минути, сетне повика слуга.

— Доведи ми един от хората ми — нареди той. — Казва се Орик.

— Да, милорд. — Прислужникът се поклони ниско и изчезна.

Хардфилд започна да крачи из стаята, за да държи под контрол възторга си. Най-сетне очакваното почукване прозвуча. В следващия момент Орик влезе.

— Искали сте да ме видите?

Той беше грозен, дебелобузест, с обла брадичка и нос, който пораждаше впечатлението, че майка му е била катурната от някой нерез. Но пък бе изключително опитен мечоносец и изключително ожесточен. Макар да не можеше да се похвали с гениален ум, Орик никога не се оставяше притиснат от събитията. А на моменти му хрумваха сносни идеи.

— За кого си работил, преди да дойдеш при мен? — попита Артър.

— Предимно за Кънингтънови. В последно време те започнаха да се стискат откъм убийства на крадци, затова си потърсих по-приятна работа. — Той се ухили широко. — Всички, с които споделях, ме съветваха да се обърна към вас. Имате незавидна репутация.

— Суровите времена изискват сурови хора. Останали ли са ти приятели във Велдарен?

— Наемникът никога няма приятели, не и ако иска да доживее достатъчно, за да си получи парите. Имам познати, които все още би трябвало да се навъртат наоколо. Имате ли нещо предвид?