Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Хаерн се изсмя. Не можа да се сдържи. Дали Леон щеше да му повярва? Нима човек в неговата позиция можеше да допусне, че съществуват неща извън богатството и властта? Можеше ли да проумее желанието за изкупление, за оттегляне от живот, отдаден на отмъщение и смърт? Или щеше да види единствено побъркан човек, който бръщолеви лъжи и нелепици?

— Правя това, защото искам — каза младежът. Бе решил, че подобен мотив би бил най-близо до разбирането на Леон. — А ти имаш възможността да промениш желанието ми. Последен шанс, Леон. Или ще приемеш условията ми, или ще приемеш смъртта си.

— Няма да приемам каквото и да било. Ти си поредното бясно куче, което хората ми ще съсекат.

Двама от телохранителите извадиха арбалети.

С плавно движение Хаерн откопча плащовете си и ги хвърли във въздуха — точно преди войниците да стрелят. Самият той се изви зад плата и се постара да се свие. Болтовете пронизаха плата и продължиха полета си на смърт. А изсред започналите да падат наметала младежът вече изскачаше, стиснал мечове. Двете оръжия се бяха превърнали в част от него, изцяло подвластна на волята му. Това беше последният сблъсък. Нощта му приключваше. Войниците щяха да умрат, Леон щеше да умре. Тогава щеше да настъпи примирие.

Стрелите захвърлиха арбалетите и отстъпиха назад, докато изтегляха оръжия. Другите двама се наканиха да нападнат Хаерн. Заради койките от двете страни помещението беше тясно — само двама от телохранителите можеха да стоят един до друг.

Младежът се възползва от по-голямата си маневреност. Той се извиваше като змия, готова да се стрелне. Всеки удар, насочен към него, биваше отразен. Другият му меч мълниеносно политаше в отговор и разсичаше. Лицата и вратовете им бързо се покриваха с рани. В един момент двамата вкупом се хвърлиха към него, разгневени.

Хаерн обви ръка около дървената колона на едно от леглата и прелетя встрани и зад тях. В един миг ги посече в гръб, сетне се обърна към оставащите двама, които не бяха очаквали подобна атака. Третият рухна още преди да е издигнал меча си. Последният нямаше никакъв шанс в двубой с подобен противник. По време на живота си като наемник той бе убил най-много неколцина. Хаерн бе убил над двадесет души само в това имение.

Останал сам, Леон рухна на колене и започна да умолява пискливо:

— Ти си разумен човек. Сигурен съм, че ще успеем да се спазарим. Ще ти платя двойно… тройно повече от това, което си получил! И споразумението… ще го приема, разбира се, на всяка цена!

Мечовете на приближаващия се Хаерн оставаха тънка диря капеща кръв.

— Лъжеш. Вижда се в очите ти, в треперенето на устните и ръцете ти. Освен това аз съм поредното бясно куче.

Той преряза гърлото на Кънингтън и загледа как животът бавно гасне в очите на дебелия. Вратата на помещението се отвори.

— Мъртъв ли е? — долетя гласът на Зенке.

Хаерн се обърна. Искаше да се усмихне, но се чувстваше изтощен. Освен това знаеше, че напускането на имението ще се окаже по-трудно от влизането. Самият Зенке изглеждаше доволен. Но нещо не беше наред. Нещо се движеше зад него…

От гърдите на Зенке щръкна острие. Мъжът се вцепени, в първия миг скован единствено от изумление. Докато тялото му рухваше, Хаерн бе прекалено сепнат, за да реагира. На прага остана да стои Призрака, с оплискано от капчици кръв бяло лице. Усмивката му бе не по-малко широка от тази на Зенке.

— Открих те — заяви той. Гласът му прогърмя в затвореното помещение.

— Защо? — попита Хаерн. Това бе единственият въпрос, за който се сещаше. — Защо? Защо сега?

— Защото имам репутация, за която трябва да мисля, Стражителю. Бе ми платено да те убия, затова трябва да умреш. Такъв е животът.

Той повдигна мечове. Бавно, като насън, младежът стори същото. Чувстваше зараждащ се гняв, по някаква причина изолиран. Но много скоро усещането щеше да го овладее.

— Ти си чудовище.

— Чудовище? Край мен лежи само едно тяло. Около теб лежат пет трупа. Как така аз съм чудовището?

Какво можеше да отвърне на това? Че неговите убийства са били наложени от чист мотив? Че не е бил тласкан от алчност? Самият Хаерн отказваше да повярва на това. И двамата бяха убийци. Гледаха се с разбиране, до което малцина можеха да се докоснат.

— В такъв случай съм чудовището, от което този град се нуждае — каза младежът. — Но Велдарен не се нуждае от теб.

Призрака неочаквано се хвърли в атака, разчитайки да завари противника си неподготвен. Подготовката на Хаерн не би позволила подобно унижение, разбира се, макар сърцето му пак да трепна. Как този огромен мъж се движеше тъй бързо?