Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Започваш още днес.

— Защо? Ти къде отиваш?

Алиса отново се изсмя.

— Да прибера сина си.

Матю Пенсфилд усети първия допир на съзнанието и се възпротиви. То щеше да донесе само болка.

Спомените постепенно изплуваха от ледената забрава. Той си спомни как се сражава, за да защити Тристан. Или май беше Натаниел? И как така беше още жив? Жив беше, нали?

Той отвори очи. Пред него седеше момчето с двете имена, подпряло брадичката си с ръка, загледано в пода.

— Тристан? — изхриптя Матю. Момчето го погледна сепнато, но изненадата му не трая дълго. В следващия миг усмивка изникна върху лицето му, зародила се от очите.

— Ти си буден! — възкликна детето.

— Така изглежда.

Тристан го прегърна, а фермерът се закашля. Струваше му се, че половината му тяло е изпълнено със слуз (другата половина бе заета от болка). Той се опита да се надигне от кревата, но пронизваща болка в рамото го прикова обратно.

Мъжът извърна очи към източника на болката и забеляза забележително количество шевове. Пресен белег разсичаше гърдите му. Да, точно така, онзи негодник край замъка го беше посякъл.

— Какво стана с него? — попита той.

— С кого?

Матю изсумтя.

— Няма значение. Щом двамата с теб сме живи, значи нещата са се подредили.

— Лорд Гандрем казва, че ти си герой.

— Така ли?

Тристан важно кимна. Матю се засмя.

— Ако на героите се полага да се чувстват така, зачеркни ме. Ралото ми подхожда повече от меча.

Той се навъси. Тристан непрекъснато поглеждаше към вратата. Усмивката му така и не се задържаше дълго.

— Наред ли е всичко, Тристан? Или май трябва да започна да те наричам с истинското ти име? Вече няма полза да крием кой си.

Момчето видимо се засрами.

— Нямам нищо против да ме наричаш Тристан.

— В такъв случай ще продължа по навик, поне докато не ми разрешат да се надигна от проклетото легло. Какво има? Приличаш на човек, който се крие от палача.

Лицето на Тристан леко пребледня. Явно нещо от думите на Матю го бе смутило.

— Няма нищо — отвърна детето и замълча за момент. — Радвам се, че си буден. Наистина се радвам.

Матю се чувстваше грохнал, но въпреки това се понамести в кревата, за да се огледа. Намираше се в малка стая с каменни стени и червен килим. Леглото заемаше голяма част от помещението. Чаршафите му бяха изцапани с петна, за които фермерът заключи, че се дължат на собствената му кръв. Тристан бе облечен в скъпи дрехи, много по-изискани от всичко, което Матю можеше да си позволи. (Поне преди онзи Хаерн да напълни шепите му със злато, разбира се.) Тези дрехи не изглеждаха всекидневни, но пък Пенсфилд нямаше намерение да твърди, че познава обичаите на аристокрацията.

— Добре ли се отнасят с теб?

— Да — каза Тристан.

— Нещо притеснява ли те?

Детето отново замълча за момент.

— Може ли просто да поговорим?

Матю се усмихна.

— Разбира се, момчето ми. За какво искаш да говорим?

Когато детето сви рамене, Пенсфилд започна да изрежда плановете си за фермата. Разказваше за добитъка, за правилния начин на закупуване на прасета. Сподели горчиво придобития опит никога да не търгува със семейство Утър посред зима. Тристан мълчеше, но видимо започна да се отпуска. В един момент очите му заблестяха и той дори започна да се смее.

Напрежението му се възвърна едновременно с появата на Джон Гандрем.

— Милорд — Матю почтително раздвижи глава. В сегашното си състояние нямаше как да се надигне, за да се поклони.

— Радвам се да видя, че оздравяваш — каза благородникът, макар по гласа му да не личеше това. — Ще бъдеш възнаграден богато за постъпката си. Веднага щом открих човек, който те разпозна, изпратих вестоносец да успокои семейството ти.

— Благодаря ви, милорд. Съпругата ми ще оцени загрижеността ви.

— Сега ще те оставям. Когато се почувстваш по-добре, ще обсъдим компенсацията, която ти и семейството ти ще получите. Ще трябва да ти открадна Натаниел. Двамата с него имаме работа.

— Ще продължим разговора си вечерта — обърна се Матю към детето. — Сега не бих имал против да хапна нещо и да дремна. Не се тревожи за мен.

Двамата му посетители излязоха, заменени от слуги, които понесоха супа, хляб и чисти дрехи. Докато последните се суетяха, фермерът си мислеше за Натаниел. И се надяваше момчето да понесе лесно очакващите го изпитания.

Натаниел послушно крачеше след лорд Гандрем.

Не би имал от какво да се оплаче: с него се отнасяха изключително добре. Но предстоящото събитие го изнервяше. Вече можеше да чуе мълвенето на тълпата, струпала се пред замъка.