Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Не се притеснявай за мен — отвърна Хаерн. — И не забравяй, че ще наблюдавам и вас не по-малко зорко.

Магьосникът прихна.

— Ние с теб не сме съюзници, Стражителю. Не съм и възнамерявал да бъдем. Добре дошъл си да наблюдаваш. Няма да откриеш причина да замахнеш насреща ми. Тревожи се за онези, които застрашават споразумението. Ние само ще извличаме облаги. До момента аз постигнах всичко, което желаех, макар и в малко по-объркана от очакваното последователност. Някогашните ми колеги смятаха, че хаосът във Велдарен никога не би могъл да бъде прекратен и не би могъл да ни носи приходи. Смея да кажа, че разобличих грешката им. А със сигурност ще го кажа, когато златото на Трифектата потече към мен, без да се налага да си помръдна пръста.

— Поне някой извлече полза от това — промърмори Хаерн.

— Предвид позицията ти, съмнявам се, че ще живееш като просяк — вметна Велиана. — А ти си седнал да хленчиш.

— Не искам злато. Искам спокойствие. Получа ли го, на Пепелявата гилдия няма да се налага да се бои от мен.

С тези думи Хаерн излезе, отнемайки им възможността за още подигравателни самохвалства.

До падането на нощта не му предстоеше никаква работа. След известен размисъл той се отправи към дома на Есхатон. Пред къщата откри полунатоварена кола. Цяло чудо беше, че нищо от вещите не бе задигнато.

В следващия момент Хаерн си припомни споразумението, което лично бе установил. Какво пък — и това беше начало.

Той се отправи да почука на вратата, но тя се отвори сама при приближаването му. Изненадан и уморен Тарлак стоеше насреща му, стиснал няколко книги.

— Ти ли си?

— Дойдох да…

— Спести си приказките, Хаерн. Сигурен съм, че си дал най-доброто от себе си. И се съмнявам, че и самият Зенке би променил нещо. С изключение на собствената си смърт, разбира се. — Магьосникът замълча за момент. — Предложението все още е в сила. Без речи, извинения и глупави изисквания. Купих кула близо до Кралския лес и възнамерявам да я превърна в много по-добър дом от тази дупка. Казах ти, че имаме потенциала да се превърнем в нещо специално. Все още го мисля. Ако си съгласен, дай първия си принос още сега, като помогнеш за пренасянето на багажа.

Хаерн се отдръпна, за да направи път на магьосника. В къщата Бруг, подпомогнат от Делисия, подготвяше за пренос ковашките си инструменти. Двамата се шегуваха тихо. Очите им бяха зачервени, но въпреки това те не се бяха предали на скръбта.

Жрицата го видя, усмихна се и му направи знак да влезе.

— Защо не — каза той на минаващия край него Тарлак, който тъкмо се връщаше за поредната порция книги. Хаерн го последва и взе един от сандъците. Може би новият кралски Стражител най-сетне щеше да си намери истински дом.

След този поглед назад мога да заявя, че Танц с остриета е любимата ми книга от поредицата.

Първата книга бе сътворена от някакъв трескав лудак. Предишната си бележка за тази книга започнах с твърдението, че нещата са тръгнали много по-леко. И все още смятам подобен коментар за подходящ. В течение на подготовката за преиздаването тази книга се нуждаеше от най-малко работа. Разбира се, няма да твърдя, че работата е била незначителна — Деви би ме зашлевила при подобно неистинно твърдение. Но тази книга улови онова, което се бях опитал да създам с първата.

От облекчаващо значение беше и фактът, че включих вече оформени образи от Полуорките . Хаерн, без семейство Есхатон, не беше същият. Тарлак е изключително забавен за пресъздаване. Никога не омръзва да се занасяш с Бруг. А срещата на Велиана с Мъртвешката маска се превърна във важна основа. Внасянето на нови образи, които да се съчетаят хармонично с вече създадените, е нещо, което винаги се старая да балансирам.

И като стана дума за нови образи, редно е да призная известния ужас, който изпитвах при сътворяването на Призрака. Погледналите към някоя моя снимка веднага биха разбрали защо. И без капка боя аз съм изключително блед, а на всичкото отгоре живея в самата сърцевина на Щатите. Какво бих могъл да зная за образ като Призрака? Но трябваше да опитам. Идеята за него просто не ми даваше мира. Радвам се, че в крайна сметка включих и него. Докато преработвах тази книга, удовлетворението ми от него изникваше отново. Не зная дали съм успял да предам напълно идеята си за него. Може би.

Някои от вас вероятно се чудят за незначителната роля, която бе дадена на Трен. Това беше умишлено. Сблъсъкът между него и Хаерн се развива (много) по-късно, което означаваше, че не можех да запазя ролята му на ключов злодей, особено в тази книга, посветена на развитието на сина му. Затова предпочетох да оставя Трен Фелхорн на заден план, но неизменно загатнат и винаги оказващ влияние над размисли и решения дори и в отсъствието си. Срещата му с Мъртвешката маска беше най-трудна за написване.