Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Трябваше да се отдръпна — занесено каза магьосникът. — В случай че… В случай че онзи се появеше отново.

Одеждата му бе покрита със заплашително петно кръв.

— Зле ли си ранен? — попита Хаерн и коленичи край магьосника, за да огледа раната.

— Не чак толкова зле. По-добре съм от теб, като гледам. Къде е Зенке?

Хаерн едва не се задави при споменаването на това име. Единствено самоконтролът продължаваше да го тласка напред.

— Той няма да се върне.

В началото Тарлак не осъзна чутото и понечи да попита друго. В следващия миг замълча. Очите му се насълзиха.

— Сега той е при Ашур.

— И ние ще го последваме, ако не се махнем. — Хаерн помогна на магьосника да се облегне на него. — Много скоро улиците ще се изпълнят с гневни хора.

— Склонен съм да се съглася.

Двамата закуцукаха по улицата. Може би благодарение на късмета им, може би благодарение на Ашур, успяха да се доберат до къщата и целителните ръце на Делисия.

На сутринта Алиса се събуди с наковално главоболие. Дори бледата светлина стържеше в очите й, затова тя побърза да ги прикрие с лакът.

— Милейди? — изрече някой.

— Какво? — промърмори тя. — Не може ли да почака?

— Простете, милейди. Аз съм Сесил Гленхолоу, нося съобщение от лорд Джон Гандрем.

Алиса отдръпна ръката си и изгледа натрапника кръвнишки. Рицарят изглеждаше едновременно смутен и нетърпелив. Кой ли идиот от телохранителите й го бе пуснал при нея, и то когато тя се намираше в подобен вид? Жената придърпа одеялото към себе си и приседна.

— По каквато и причина да си дошъл, тя може да почака. Слугите ще ти приготвят закуска, а пазачите…

— Става дума за сина ви, милейди.

Тя се вцепени. Едва сега забеляза свитъка в ръката му. Алиса го взе и го разгърна. Очите й се плъзнаха по редовете, но не в четене, а в търсене на онова съдбоносно изречение. При първия оглед го пропусна, но то присъстваше. Още на втория ред.

Вярвам, че ще се зарадвате да чуете следното: противно на нещата, които сте чули, синът ви Натаниел е жив и в момента се намира при мен.

Жив…

Тя скочи към рицаря и го прегърна, ридаеща от облекчение.

— Благодаря ти — прошепна Алиса. Пратеникът все още стоеше неподвижен, объркан от проявата й. Докато се отдръпваше, тя целуна наболата му буза, а после се затича към стаята си. Не се интересуваше, че е облечена единствено в нощница. — Ще ме заведеш ли при него?

— Разбира се — отвърна Сесил, започнал да крачи след нея.

Струваше й се, че не докосва земята, а лети. Стражителя не беше излъгал. Натаниел бе жив. Сега тя щеше да отиде при него, да го прегърне и никога повече нямаше да се отделя от него.

Макар да не бе спряла да си повтаря тази мисъл, възторгът й не изчезваше. Натаниел беше жив. Жив, слава на боговете, жив!

Сесил не я последва в спалнята, а почтително остана да изчаква отвън. Алиса разтвори един от гардеробите и започна да обмисля тоалет. На вратата се почука. Без да се замисля, тя разреши влизане.

Влезлият се оказа неин далечен братовчед на име Телфорд. Той се отличаваше с почти женствено лице и рижавееща коса. Опитваше се да си придаде мрачен вид, но личеше, че той също се радва на чутото.

Забелязал лицето й, Телфорд изостави опитите за сериозност и просия на свой ред. Глупакът сигурно бе смятал, че Алиса скърби за смъртта на Артър.

— Прости ми за неканеното нахълтване — каза той. — Когато научих за… за измяната на Бертрам, заех се да преглеждам документите му. Може би знаеш, че аз изучавам занаята на татко и…

— На въпроса — каза Алиса, захвърли нощницата и се зае да нахлузва рокля.

За момент той се изчерви и продължи с леко заекване.

— Бяха започнали да изникват слухове, че няма да успееш да платиш на наемниците и да възстановиш щетите в града. Бертрам бе казал това на баща ми и неколцина от слугите. — Жегнат от погледа й, Телфорд прескочи още обяснения. — Бертрам е лъгал. В счетоводните му книги открих, че заплатата на наемниците възлиза на една трета от настоящото ти богатство. Определено е скъпо, но е далеч от онова, което старецът…

Тя засмяно го целуна по бузата и се зае да пристяга колан. В един друг гардероб се зае да търси достатъчно дебело палто.

— Нужен ми е човек, който да заеме мястото на Бертрам. А нямам време да търся заместници, така че ще разчитам на теб, Телфорд.

Ченето му едва не се откачи.

— Но аз още се уча. Татко казва, че не мога да се отделя, докато не навърша двадесет. А такава отговорност…