Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Нямаше къде да отстъпва, затова не го стори. Четирите остриета се врязаха едно в друго. Уморените ръце на Стражителя трепнаха от болка.

— Нуждаеш се от чудовище? — попита Призрака. Боботът на гласа му бе осезаем почти физически. Всяка своя дума той придружаваше с удар, сякаш имаше насреща си преграда, която препречваше пътя му. — Градът има нужда да си отвори очите. Страхът трябва да бъде прогонен от сърцето му. Не му е изтрябвал някакъв глупав пазител.

Бързината и силата на движенията му не оставяха на Хаерн надежда за контраатака. Той се задоволяваше единствено да избягва ударите. Няколкото пъти, през които ги отрази, сблъсъкът разтърсваше дори раменете му. Дори и напълно отпочинал би му се наложило да положи значителни усилия, за да изтръгне победа срещу Призрака. След цяла нощ неспирни битки, изцедила енергията и нервите му, той можеше да черпи сили само от едно: от рухналия край вратата Зенке.

— Не — прошепна той. Отказваше да се провали толкова близо до целта си. Нямаше да позволи убийството на Зенке да остане ненаказано. Нямаше да се превие пред гнева на очите, обградени от боя и кръв. Отказваше да умре. — Не.

Една от стените на стаята бе заета от голям прозорец. Именно към него се обърна Хаерн и се затича с бързина, която дори Призрака не можеше да постигне. Той скръсти ръце пред себе си, сведе глава и скочи.

Стъклото се пръсна. Образувалите се ръбове се врязаха в него. Това не беше от значение. Хаерн се блъсна в земята, претърколи се и с усилие спря. И се обърна. Гневът му кипеше още по-силно. Без да мисли за стичащата се кръв, без да мисли за останалите впити в ръцете му стъклени отломки, той направи две крачки и скочи обратно.

Призрака точно бе достигнал прозореца. Остриетата на Хаерн разсякоха на кръст гръдта му. Телата им се сблъскаха. Коляното на младежа потъна в слабините на Призрака. Челото му блъсна боядисания лоб. Няколко парчета стъкло потънаха в гърлото на наемния убиец.

Въпреки изненадващо блъсналата го инерция, Призрака нямаше намерение да отстъпва. Останал без място да използва остриета, той удари Хаерн с дръжката на едно от оръжията си, а после го изрита в брадичката.

От устата на младежа изхвърча зъб. Той се отпусна на колене и се претърколи напред, а остриетата му потънаха в уязвимата плът над петите. Крясъкът на едрия мъж бе подобаваща награда за усилията му.

Но Хаерн още не беше приключил. Очите му се изпълваха със сълзи — породени от физическа болка и от неспирно рухващия пред очите му Зенке. Той отново скочи към Призрака и започна да сече. Топла кръв оплиска ръцете му. Отново и отново металът потъваше в плът. Чернокожият се отпусна на колене, след това рухна по лице сред собствената си кръв. За момент Хаерн се задържа над него. Едното му око се бе затворило, раната от битката със Зуса се бе отворила, по лицето му се стичаха пот и кръв. Дрехите му също бяха подгизнали. Той изрева. Рев на мъка, бреме, победа. Чудовищен рев.

Разсъдъкът му постепенно се завърна. Искаше му се да пренесе тялото на Зенке, да се увери, че приятелят му ще получи подобаващо погребение, но знаеше, че няма да разполага с нужните сили. С накуцване той се приближи до тялото, коленичи и го целуна по челото.

— Прости ми — прошепна той. Далечен спомен го накара да посегне към яката на окървавената му риза и да извади медальон: образ на Златната планина. — Надявам се, че сега си при него, Зенке — продължи Хаерн, докато преместваше амулета върху своята шия. — Помни ме с добро. Много скоро може да ти се наложи да се застъпваш за мен.

Призрака простена. Въпреки многобройните си рани, той все още бе жив. От устните му се стичаше кръв. Хаерн бавно се изправи и насочи меч. Гневът му продължаваше да се оттича, но нищо не идваше, за да замени нарастващата празнина.

— Искаш ли милост? — попита младежът.

— Не… — Другият се задави. Хъхренето му несъмнено звучеше предсмъртно. — Не и от теб.

Хаерн прибра оръжия и се отправи към строшения прозорец. Призрака отново отпусна глава върху кървавия под и бавно издиша.

— Страдай, щом това е желанието ти. Ти сам си го избра — рече Хаерн, преди да излезе навън.

Той се придвижваше близо до къщата, за да не задейства някой от оставащите капани. Едва при достигането на пътеката се отправи към оградата. Пред вратата беше пусто. Къде ли беше отишъл Тарлак? За момент младежът остана отпред и се огледа. Жълтата роба бе трудна за пропускане. Отвъд няколко къщи Тарлак стоеше облегнат на стена.