Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Щитовете се оказаха известен проблем, главно защото Хаерн не бе имал достатъчно възможност да се упражнява в подобни обстоятелства. Онези, които нощем кръстосваха улиците на Велдарен, рядко нарамваха щит.

Зенке първи удари. Веднага след това Хаерн разсече сухожилията на нечия въоръжена ръка и повали втори войник.

Преди да е успял да довърши съборения наемник, друг от бойците вече бе заел мястото му. Мечът на Стражителя се удари в полираното дърво, без дори да го нащърби. На свой ред войникът замахна към стомаха му. Лявото острие на Хаерн спря атаката.

Младежът отскочи към стената и се оттласна, за да придаде инерция на скока си. Мечът му потъна в шията на телохранителя. Вражески остриета полетяха към тялото му, но не го намериха — Хаерн се хвърли на земята и се претърколи.

Сякаш разчел мислите му, Зенке скочи пред него и започна да отразява удари с боздуганите си. Хаерн скочи на крака, при което болезнено си удари рамото в стената. Само един от войниците бе останал в обсега му. Въпросният отклони полетялото към него острие и замахна на свой ред. Късият меч се заби досами лицето на младежа. Последният можа да види отражението си в метала.

Наемникът не можа да види засипалите го удари, нито щитът можа да го предпази.

Зенке се оправи с последния. Предвид честотата, с която боздуганите се врязваха в щита на въпросния, допускането на грешка от негова страна бе само въпрос на време — и несъмнено ускорено от паника, все пак бе видял как петимата му другари рухват край него. В отговор на един припрян замах Зенке строши лакътя му. Ритник във врата запрати войника назад, към стената. Той рухна в несвяст.

— Ранен ли си? — попита Зенке. Хаерн поклати глава. — Хубаво. Един от негодниците поряза крака ми. Делисия пак ще ме гълчи.

Двамата навлизаха все по-дълбоко в дома, докато най-накрая не откриха спалнята на Леон. Тя беше празна.

— Земята да ме погълне — промърмори Зенке. — Къде се е дянал мазникът?

Той направи крачка напред, пропуснал да забележи почти прозрачната нишка, опъната ниско над пода. Но Хаерн я забеляза и рязко дръпна спътника си назад, точно преди цялата стая да избухне в пламъци. Огънят вилня по-малко от секунда, но когато утихна, помещението бе изпепелено. Останалата част от къщата стоеше непокътната.

— Капан? — Зенке гледаше вторачено. — Магически капан?

— Не е нужно да ми благодариш — великодушно заяви Хаерн, облегна се на стената и затвори очи. Искаше му се да може да прогони главоболието, което се раздуваше зад челото му.

— Мразя ги тези клопки. Сега накъде? Нищо чудно той да е избягал, Хаерн. Какво ще правим тогава? Къде ще го търсим?

— Спокойно. — Младежът все още стоеше със затворени очи. — Той е спял, когато магьосникът започна да обсипва къщата с огън. Леон става и задейства капана. Стреснат е, но не действа прибързано. Хората му са тук и ще го защитят. Къде биха го отвели? Кое място е сигурно, наблизо и удобно за отбрана?

— Някъде, където още никой не е нападнал, където няма как да има засада — бавно започна да разсъждава Зенке. — В помещенията на наемниците.

Хаерн отвори очи, за да смигне на някогашния си наставник.

— Много вероятно. А те са разположени отзад, изолирани. Не бива простолюдните им обноски да смутят някой от благородните гости на дома.

— Ще се справиш ли, Хаерн?

— Тревожи се за себе си.

Двамата отново се затичаха. Този път по-младият тичаше отпред. Въпреки помощта, която бе получил и приел, задачата и отговорността си оставаха негови.

Бе останал още един капан, в който и двамата навлязоха. Докато търчаха по дълъг коридор, отвеждащ до голяма двойна врата, зад тях изскочиха петима наемници.

— Остави ги на мен! — извика Зенке. — Продължавай, намери Леон!

Хаерн веднага прие. Той продължи да тича към вратите и скочи към тях с краката напред, защото искаше да влети по впечатляващ начин.

Младежът действително се сблъска с вратата, но крилата й не отстъпиха под напора му — те се отваряха само навън. Наложи му се да влезе по нормалния начин, не гръмовно, а спокойно и изтощено.

— Ти — процеди Леон. Той стоеше в другия край на помещението, заобиколен от живата стена на четирима телохранители.

— Аз. — Хаерн се поклони.

— Кой те е наел? Кой ти плаща?

По тлъстия врат се стичаше пот, лицето бе изпъстрено с петна. Кънингтън приличаше на тлъсто прасе, на което някой е нахлузил дрехи.

— Трен? Алиса? Кралят? Кажи ми, какво ти предложиха? — продължаваше Леон.