Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Без да премахва огъня, магьосникът избра посока и протегна ръка. Този път имаше късмет — бе уцелил правилната от двете посоки, в които Призрака можеше да насочи атаката си. Мълнията, отхвърчала от пръста му, се вряза в гърдите на едрия мъж. Втора потъна в крака му. Призрака изрева, но по-скоро от гняв. Тарлак настръхна. Освен ако не му отсечеше главата, не виждаше как ще успее да спре подобен кошмар.

— Ти нарани приятеля ми — изрече магьосникът и запрати насреща му малки метеори лава.

Призрака се стовари на колене и издигна мечове. Снарядите отскочиха от метала. Бликна забележителен, но безобиден дъжд искри.

— Нарани сестра ми.

Призрака се оказа засипан с дъжд от камъни. Той започна да отскача като огромен паяк. Само два от снарядите го удариха, отново безобидно.

— Нарани и Бруг.

Нова мълния полетя, но този път не уцели. Призрака не се хвърли встрани, а право към него. Магьосникът се оказа пронизан. Изгарящата болка го вцепени.

— А сега нараних и теб — прошепна Призрака, притиснал буза до неговата.

Острието бе издърпано и Тарлак рухна. Можеше само да гледа как Призрака прекосява портите, отправен към същинската си жертва. Кръвта продължаваше да се излива, обагряйки жълтата роба. Болка и изтощение обгаряха ума му. Магьосникът започна да пълзи по улицата. Но не успя да преодолее голямо разстояние.

Хаерн… По-добре го убий, иначе аз…

Мислите му се разпръснаха под полъха на несвяст.

Мъртвешката маска осъзнаваше голямата вероятност за отправяне към ранната си смърт, но не допускаше останалите от гилдията да зърнат тревога по лицето му.

— Оглеждайте се за подозрителни неща — каза той. — Не го очаквам да направи нещо глупаво, но все пак говорим за Трен Фелхорн. Онова, което е глупаво за нас, за него е поредната стъпка от план.

На пръв поглед убежището на Паяковата гилдия приличаше на обикновен дом. По-внимателното оглеждане щеше да установи подсилените прозорци, а също и факта, че всички врати, без предната, са запечатани. Двама мъже в сиви плащове изчакваха пред къщата и изтеглиха оръжия при приближаването им. Велиана ги изгледа с омраза, но не каза нищо.

— Аз съм Мъртвешката маска, предводител на Пепелявата гилдия. Дошъл съм да разговарям с Трен.

— Само ако той реши така — каза единият. Другият потропа на вратата. Отвори се малко прозорче, през което пазачът предаде съобщението. Няколко минути по-късно вратата се отвори.

— Само той — каза един от изникналите Паяци, сочейки към Мъртвешката маска.

— Всичко е наред — обърна се магьосникът към готовата да оспори Велиана. — Мога да се оправя и сам.

Той прекрачи прага.

Личеше, че някога домът е бил уютен. Понастоящем всичките му ценности бяха разпродадени. Светли петна върху стените указваха местата на липсващи картини. Разноцветният под говореше за изтръгнати килими.

Мъртвешката маска следеше завоите и вратите, за да се убеди, че при нужда може да намери обратния път. Същевременно си припомняше всичко, което знаеше за легендарния предводител на Паяците.

Най-сетне двамата с предвождащия го крадец достигнаха врата, към която гидът посочи. Магьосникът отвори сам, влезе и придърпа вратата след себе си. Така се озова лице в лице с Трен Фелхорн.

Трен изглеждаше стар. Това бе първото нещо, което направи впечатление на Мъртвешката маска. Последният знаеше, че първомайсторът на Паяците е към края на четиридесетте, но косата на въпросния бе изцяло побеляла. Кожата му също издаваше състаряване. Но очите бяха запазили настойчивия си блясък. Фелхорн се бе настанил край камина, с чаша в ръка. Дръжките на късите му мечове улавяха пламъците на огъня. Той се усмихна на посетителя си, но тази усмивка криеше нетърпеливост и презрение. Несъмнено Трен знаеше причината за идването му. И не беше доволен от нея.

— Добре дошъл — каза той. Гласът му бе дълбок и съдържаше сила, която веднага впечатли магьосника. Прииска му се самият той да разполагаше с такъв властен глас. Подобно звучене можеше да превърне във впечатляващо дори едно описание на посещение в нужника. — Чух слухове, че си заел мястото на Гарик. Макар че не е останало много за предвождане.

— Както казваме на дамите, не е важен размерът на меча, а умението, с което го размахваме.

Трен се засмя. Това беше добре. Ако Мъртвешката маска успееше да породи усещане за сродство, нещата щяха да протекат по-гладко.

— И все пак дори аз не бих нападнал копиеносец, ако съм въоръжен единствено с нож за хранене.