Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Не е отровен — каза тя. — Или някой от боговете е благосклонен към теб, или те са били прекалено глупави и мързеливи, за да се подготвят.

— А може би и двете? — Хаерн се усмихна насреща й, но в следващия момент тази му мимика изчезна. — Съжалявам за ръката ти.

— Съжалявам за гърдите ти.

Значи все пак тя бе забелязала.

— Ако припадна от кръвозагуба, постарай се да ме убиеш. Не съм сигурен кой от тях копнее най-силно да ме измъчва, но предпочитам да не узнавам.

— Вероятно биха изложили правото на търг. По-голяма печалба.

— Каква си веселячка. — Хаерн посочи надолу по улицата. — Да вървим. Оръжейната не е далече.

Зуса пое след него като негова женствена сянка. Безшумно, двамата се отправиха към целта си. Хаерн провери уличките, а Зуса огледа покривите за още засади. Близо до оръжейната те се укриха зад ъгъла на една постройка, от която да огледат мястото.

— Няма пазачи — прошепна Зуса.

— Това би ги издало. Те смятат, че мястото е безопасно, иначе не биха дошли тук.

— Никъде в този град няма безопасни места.

Хаерн изтегли мечовете си:

— Да вървим да им припомним този урок.

— Колко са входовете?

В отговор той повдигна пръст.

— Заедно нападаме вратата. Никаква милост. Ще се справиш ли?

Тя го изгледа обидено.

— Отраснала съм в храма на Карак. Милостта е непозната за мен.

За да докаже думите си, Зуса първа пое напред. Проклинайки мислено, Хаерн я последва.

Вратата бе заключена. Когато той понечи да извади шперцовете си, жената поклати глава и раздвижи уста в беззвучен отговор. Хаерн разбра само половината от думите, но и това стигаше. Тя искаше да опита нещо.

Зуса приближи ръце до ключалката и затвори очи в привидна молитва. От пръстите й покапа сянка. Миг по-късно вратата изщрака.

За момент безликата се олюля, но когато се овладя, тя намигна на Хаерн. Той подбели очи.

— Дамите с предимство — прошепна той. Зуса блъсна вратата, Хаерн я последва. Двамата нахлуха вътре като сенчести фантоми. На пост стоеше полузадрямал крадец, който дори не получи възможност да извика, а издъхна с прерязано гърло. Разбиването на следващата врата ги отведе в пищна зала, чиято обстановка бе добре позната на Хаерн. Помещението бе обзаведено в типичния за гилдиите стил: завеси, възглавници, алкохол и разврат.

Първото усещане, че нещо не е наред, бе породено от затворилата се зад тях врата.

То бе повторено и усилено, когато Уилям Кет им се усмихна от фотьойла си.

— Най-сетне получих възможност да се срещна с прословутия Стражител — рече той. Звучеше изключително доволен от себе си. — Виждам, че си довел и приятелка. Отлично. Кажи ми, наистина ли си ме смятал за толкова глупав, че да не очаквам появата ти?

— Завесите — прошепна Зуса, напрегната като котка преди скок.

— Зная.

Уилям се усмихна още по-широко.

— Глупавата Алиса разпусна наемниците си. Същите бойци, с които ни бе притиснала, се оказаха отегчени и без работа. Нима можех да откажа подобен дар?

Завесите бяха избутани. Във всяка ниша на стените имаше наемници. Най-малко тридесет на брой. Хаерн се вцепени. Значи така щеше да свърши всичко. Ребрата го боляха, всяко вдишване го изгаряше, главата му пулсираше от изтощение. Уилям Кет се изсмя.

— Не смей да отстъпваш — прошепна Зуса почти като изсъскване. — В сравнение с теб, те са просто деца. Ние сме лъвовете. Ние сме хищниците.

Хаерн си помисли за престоя си в храма, когато се бе изправил пред самия Лъв на Карак. Сред рева му бе забелязал безгранична празнота. Тогава бе изпитвал далеч по-голям страх от сега.

Споменът за този рев го накара да осъзнае, че тези бойци са нищо пред него, също както той самият бе изглеждал нищожен пред Лъва. В очите му наемниците щяха да съзрат същата празнота, същата неизбежност на предстояща гибел.

Той намести качулката си. Сенки обгърнаха лицето му. Зуса обви плаща си и приклекна.

— Убийте ги — нареди Уилям Кет.

Хаерн скочи наляво, а Зуса надясно. В устрема той се остави изцяло на инстинктите си. Това беше звярът, когото Трен бе създавал през годините на безкрайни уроци и тренировки. Това беше чудовището, изострило зъби с половин десетилетие дебнене из сенките, убивало онези, излезли сред нощта, за да убиват. Мечовете му се сляха в сребристо петно движение. Първият наемник рухна, прекалено бавен в повдигането на брадвата си. Следващите двама скочиха насреща му, стиснали дълги мечове. Хаерн спря ударите им — те му изглеждаха бавни, забавяни от невидима гъстота, която пропускаше да засегне него самия. Остриетата му бързо започнаха да се покриват с кръв.