Дэвид Далглиш - Танц с остриета

След няколко минути Хардфилд се появи, обвил ръце около себе си, за да си запази топлината. Алиса се обърна, събрала ръце зад гърба си. Дръжката на оръжието леденееше в пръстите й.

— Добре ли си, мила? — попита Артър и веднага я прегърна. — Чух едва когато войниците започнаха да разбиват вратата ти. А докато се облека, Бертрам вече идваше да ме повика.

Алиса му се усмихна, но когато той понечи да я целуне, тя отклони глава. Погледът й попадна върху гроба, увенчан с каменно ангелче. Буквите под нозете на херувима оформяха името Натаниел Гемкрофт .

— Искам да те попитам нещо — изрече тя. Ръцете й все още не помръдваха.

— Разбира се.

Жената го погледна в очите. Наблюдаваше реакциите му много внимателно.

— Чии останки лежат в този гроб?

Беше късно и Артър нямаше никакви основания да очаква подобен въпрос. Той замълча. За миг в очите му изникнаха вина и страх. Почти веднага ги замени ожесточение. Без да продума, лорд Хардфилд скочи към нея, за да започне да я души.

Потъналият в него кинжал изпревари стягането на пръстите му. Артър я изгледа вцепенено. Изражението, изникнало върху лицето му, можеше да бъде разчетено и с просто око. Той не можеше да повярва на случващото се, не и след съвършено изготвения си план.

Тя завъртя острието, извличайки удоволствие от сгърчилата лицето му болка.

— Ще ми се да можех да ти причиня повече страдания — нежно изрече Алиса в ухото му.

Когато тялото му се свлече, жената се отдръпна и пусна кинжала. Няколко мига остана неподвижна, дишаща тежко, загледана в попиващата кръв. След секунди Зуса се появи. Алиса опита да се усмихне.

— Поне не изцапах килима — промълви тя. Безликата я хвана за раменете и я целуна по челото.

— Благодаря ти.

— За какво?

— За готовността ти да отдадеш живота си заради мен. — Зуса кимна към тялото. — Какво да правя с него?

— За момента го скрий. Първо трябва да узнаем как ще реагират наемниците му. Кажи ми за плана на Стражителя… има ли вероятност той да успее?

Другата сви рамене.

— Възможно е. Но ще му бъде трудно сам.

— Това е непоносимо, Зуса. Ако Натаниел е още жив, искам да си бъде при мен. В безопасност. Върви да помогнеш на Стражителя срещу Змиите. Само срещу тях. Няма да му помогна да нарани член на Трифектата, но мога да удължа отмъщението си срещу гилдиите, които ни донесоха толкова страдания. Змиите и Артър са крали от всички. Нека всички престъпници си получат заслуженото.

Зуса се поклони в съгласие. Макар да бе ранена, тя не се възпротиви на възложението. Вместо това тя се зае да извлича трупа на Артър сред редица розови храсти, понастоящем гъстота от шипове и клонки.

— Ще уведомя Бертрам — каза Зуса, заела се да си почиства кинжала. — Мините трябва да преминат под ново ръководство, което няма да има нищо общо с рода Хардфилд. Ако действаме бързо, може и да открием всичко откраднато.

— Благодаря ти. Дотогава не бих отказала малко спокойствие.

Двете се отправиха към къщата, където се разделиха — Алиса се отправи към покоите си, а Зуса продължи към стаята на Бертрам.

Лейди Гемкрофт отново се отпусна върху леглото си. Нямаше търпение и тази нощ да свърши. Съмнението я гризеше. Надяваше се, че е постъпила правилно. Поне много скоро щеше да узнае. Ако Натаниел наистина беше жив, всичко щеше да бъде оправдано. Излизаше, че бе насочила отмъщението си в погрешна посока, но само отчасти — гилдията на Змиите също имаше вина. Заради това боговете може би щяха да проявят склонност да простят.

Бертрам изникна на прага. Очаквано, той изглеждаше разстроен.

— Правилно ли съм разбрал онова, което ми предаде Зуса? Убили сте Артър?

— Да. И с основание.

Старецът заключи вратата и уморено отпусна глава върху нея.

— Той беше последната ни надежда. Богатството ни потъна в джобовете на наемниците, репутацията на рода Гемкрофт е унищожена, а вие собственоръчно убивате единствения шанс да възвърнете славата му? Защо?

Съветникът се обърна към нея. Погледът му я накара да потръпне.

— Бертрам? — Тя спусна крака на пода. — Защо заключи вратата?

Изпод халата си възрастният човек измъкна кинжал. За момент студената му ярост се превърна в съжаление. Алиса не бе сигурна кое от двете я вбесява повече.

— Ти имаше такъв потенциал — рече той. — Вместо това избра да захвърлиш дълга си. Доведе ни до пълен крах и разруши всичко, за което бях работил през целия си живот. Единствената ни надежда е някой, който и да е, да заеме мястото ти.