Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Дано и ти, и шансът ти се продъните в бездната. Никога не бих се съгласила, не и след това, което си сторил. Убий ме. Пощади нейния живот.

— Какво съм сторил?

Той звучеше искрено раздразнен и объркан.

— Синът й — обади се Зуса. Гласът й все още дрезгавееше заради ритника. — Убил си сина й, а после си оставил знака си с неговата кръв.

Стражителя изглеждаше изумен. Той започна да мести поглед между двете. Нещо тежко се стовари върху вратата. Мъжът се напрегна.

— Кога? — тихо попита той.

— Преди седмици, по пътя за Тинхам.

С един от мечовете си той избута и втория кинжал от ръката на Зуса, сетне се изправи.

— Детеубиец — прошепна той, вече с разбиране. — Зная за кое дете говорите. На около пет години, с червена коса? Момчето е живо, лейди Гемкрофт. То имаше треска и бе ранено в ръката, но аз го спасих. Поверих го на семейство фермери.

Алиса поклати глава. Той несъмнено лъжеше. В думите му нямаше смисъл.

— Защо? Как? Керванът е бил нападнат… — каза тя.

— Колите наистина бяха нападнати, но не от крадци. Нападателите бяха хора, които носеха същия знак като останалите пътуващи, полумесец над планина. Те целяха да отвлекат момчето ти, макар че тогава не можах да науча името му. Колите превозваха златни монети със знака на твоето семейство. Това злато бе предназначено за Змийската гилдия, но причината не съм в състояние да посоча.

Всичко това й идваше в повече. Гербът, който бе описал той, принадлежеше на рода Хардфилд. Нима Артър наистина бе нападнал Марк и Натаниел?

Но защо Стражителя щеше да лъже? В този момент той лесно би могъл да убие нея и Зуса.

От друга страна, тя бе видяла тялото на сина си… обгореното му…

— Артър беше този, който заяви, че тялото на детето е било намерено овъглено — рече Зуса. — Неговите хора го донесоха. Неговите хора са намерили кервана. Марк, който е негов съперник за ръката ти. Натаниел, който е негов съперник за наследството ти.

Вратата пропука. Пантите изскърцаха в протест. Алиса видя как Стражителя се напряга. Той се подготвяше за действие. Времето изтичаше. Не можеше да отлага повече. Трябваше да вземе решение. Онова, което й изглеждаше правилно.

— Ако наистина си спасил сина ми, имаш най-искрената ми благодарност — каза тя. — Ще приема условията ти. Зуса ми каза, че те са справедливи, а аз й се доверявам. Но ако открия, че си ме излъгал, ще стоваря цялата мощ на Трифектата върху теб.

Стражителя се усмихна в отговор на заплахата.

— Имам среща със Змиите, така че трябва да вървя. Ще имам думите ти предвид.

Той се обърна към прозореца и се засили за налуден скок. За момент тялото му увисна във въздуха, сетне улови въжето и като паяк се стрелна отвъд ръба на покрива.

Зуса предпазливо се изправи, хванала кървящата си ръка.

— Знаеш какво трябва да направиш — каза тя. Алиса кимна.

— Достатъчно! — изкрещя стопанката към войниците, опитващи се да разбият вратата. — Той избяга.

Безликата отключи вратата. Телохранителите нахълтаха с извадени мечове, сякаш искаха да се убедят лично в отсъствието на нападателя. Един се зае да оглежда под леглото, а неколцина други се скупчиха около строшения прозорец.

— Добре ли сте? — Бертрам си проправи път сред тях и я прегърна.

— Да. Но Зуса бе ранена.

Съветникът дори не погледна към другата жена.

— Слава на небесата. Добре ще сторите, ако не отпращате войниците поне до сутринта. Освен това беше неразумно от ваша страна да оставате тук сама.

— Ще се оправя. Като изключим течението, нищо не ме заплашва тук. — Алиса се опита да се усмихне, но ръцете й трепереха, усмивката също. А нощта далеч не бе приключила. — Оставете ме — обърна се тя към телохранителите. — Уверявам ви, че съм в безопасност.

Войниците не изглеждаха особено доволни, но не можеха да се възпротивят. Бертрам ги изчака да се оттеглят, преди да се поклони и попита:

— Има ли нещо, с което бих могъл да помогна?

— Нека Артър да дойде. Нужна ми е утехата му.

— Разбира се, милейди.

Когато старецът си отиде, тя погледна към Зуса.

— Зле ли си ранена?

— Ранявали са ме и по-зле.

— Кървиш върху скъпия ми килим.

Безликата се усмихна, а после избухна в един от редките си пристъпи на смях.

— Виновна.

Алиса се отправи към вратата, спря на прага и протегна ръка. Зуса постави кинжала върху дланта й и бавно сви пръстите й около дръжката му.

— Кажи на Артър да дойде в градината. Ще го чакам при гроба на Натаниел.

Жената напусна стаята и пое по коридора. Тъй като бе отраснала в този дом, успя да излезе на двора незабелязана от пазачите или наемниците на Артър. Студеният нощен въздух побърза да се вреже в кожата й, която луната побърза да огрее.