Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Инстинктът, придобит сред дългия живот по улиците, отново се обади. Веднага след това изщракаха още два арбалета. Болтовете прелетяха над него, измамени от отскачането му. Изстрелите бяха прозвучали почти веднага след първия, много по-бързо от времето, необходимо за презареждане. Това означаваше, че нападателите са поне трима. Това не беше добре.

Отново скочил на крака, Хаерн продължи да тича. Разполагаше с няколко секунди преди следващия залп.

Но пътят му се оказа запречен. Мъж в наметалото на Змийската гилдия скочи пред него, извадил кинжал.

— Глупак — каза Змията.

— Същото важи и за теб.

Хаерн се хвърли насреща му с кръстосани остриета, които уловиха кинжала и го изблъскаха встрани. Челото му се вряза в носа на крадеца. Кръв опръска лицата им. Младежът го повали, претърколи се и отново скочи.

Видя болтовете, докато се извърташе. Един пропусна. Вторият прелетя на косъм от крака му. Третият потъна в тялото му. Хаерн рязко си пое дъх заради болката. Ако не беше отскачането му, този болт щеше да е намерил гърлото му.

Дали има отрова? Той прогони тази мисъл. Евентуалната отрова по върха на болта нямаше да има значение, ако още няколко стрели го пронижеха.

Поваленият започна да се надига и Хаерн реагира инстинктивно. Знаеше, че трябва да избяга от прицела на арбалетчиците, но освен това знаеше, че не може да остави противник в тила си. Той се хвърли, посече жалкия опит за отбрана и с другото острие преряза гърлото му. Този път кръвта не успя да опръска младежа, защото още в същия миг той отскачаше зад ъгъла. Само един болт полетя подире му, но го пропусна с цял лакът.

Тичащият Хаерн прибра един от мечовете, за да почисти кръвта, влязла в окото му. Сетне погледна назад. Трима скачаха да го преследват, двама мъже и една жена. Под лунната светлина зелените им плащове бяха придобили чудат оттенък.

С оттеглянето си извън обсег той не им бе оставил избор. И този път решението му се бе основавало по-скоро на гордост. Крадците бяха успели да го наранят, може би дори да го отровят. Трябваше да си платят. Репутацията му беше единственото, което би могло да удържи крехкото споразумение между Трифектата и гилдиите. Ако крадците сметнеха, че той е уязвим, всичките му усилия щяха да отидат напразно.

— Да ви видим! — кресна той, стовари остриетата си едно в друго и се хвърли в атака. Както бе очаквал, тримата бяха оставили арбалетите си на покрива, за да успеят да слязат. И тримата изтеглиха къси мечове. Хаерн се оказа обграден. Хитро, усмихна се той. Беше прекалено късно да се оттегля. Но можеше да промени тактиката си.

Вместо да се хвърли към първия крадец, както те очакваха, той се завъртя, подемайки танца си. Краката му се напрегнаха до самата граница на възможностите си. Оставаше му да разчита единствено на инстинкта си, защото през завъртанията си виждаше единствено смътни очертания на противници. Той отбиваше удар подир удар, докато в даден момент един от крадците не прояви непредпазливост, изнервен от гледката.

И двата меча на Хаерн посякоха ръката му. Оръжието на крадеца издрънча на земята, последвано от кръв, а самият крадец изкрещя.

Младежът отново поднови танца си, но само за миг, само колкото да заблуди оставащите двама. Не му оставаше време за губене. Болката от прострелването се усилваше.

Той скочи към крадлата. Яростта, влагана в ударите му, правеше нейния меч да изглежда застинал — такава беше бързината, с която остриетата на Хаерн се извиваха около оръжието. Докато нанасяше последния удар към нея, младежът неочаквано се извъртя към третия крадец. Онзи успя да спре само единия меч. Другият отне живота му.

Хаерн изруга и спря, за да си поеме дъх. Пръстите му внимателно докоснаха болта. Дори лекото раздвижване бе достатъчно, за да усили болката. Върхът бе потънал прекалено дълбоко, за да бъде издърпан. Трябваше да го избута и да се надява, че няма отрова.

Със закъснение долови раздвижването над себе си. Със закъснение изтегли мечовете. Но вместо очаквания болт, към земята полетя крадец. Зуса му помаха от покрива.

— Убива те онзи, когото не си видял — обясни тя.

Макар и изтощен, Хаерн й се усмихна:

— Защо си тук?

— Господарката ми иска Змиите да бъдат наказани и ме изпрати да ти помогна. Виждам, че определено имаш нужда от това — рече безликата, докато слизаше.

Той кимна към болта.

— Очевидно.

Без предупреждение тя пристъпи напред, сграбчи ствола на болта и дръпна. Хаерн стисна зъби, за да потисне вика. По гърба му потече кръв. Зуса повдигна плаща му, взе болта и го приближи до очите си, за да огледа върха.