Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Включително и ти?

Той видимо се засегна от намека.

— Правя това в името на цялата фамилия, в името на предишните поколения и на онези, които тепърва ще дойдат. Не за себе си. Надявам се разбираш.

Старецът скочи към нея, а Алиса се претърколи встрани. Той изглеждаше муден в сравнение със Стражителя или Зуса, но пък жената не разполагаше с оръжие, с което да се защити. Докато падаше на пода, тя сграбчи юргана си и го хвърли към Бертрам.

— Помощ! — изпищя Алиса и започна да отстъпва към строшения прозорец.

За миг камата на стареца се заплете в юргана, но той го блъсна встрани. Бе застанал между нея и вратата. За момент жената бе помислила да се втурне край него, но Бертрам вече се бе освободил от завивката и моментът бе отминал. Той не откъсваше очи от нея, готов да реагира и на най-малкото движение. Оживлението на целеотдадеността бе заличило голяма част от годините му.

— Няма да има значение — каза той. — Когато те пристигнат, ще заварят единствено трупа ти. Дори и впоследствие да ме екзекутират, пак ще съм отстранил заразата, разяждаща устоите на дома ни.

Тя си помисли за Натаниел, за Артър и за настоятелността на Бертрам относно брака й. В каква ли степен той бе замесен в тези събития?

Гневът, припламнал в нея при тази мисъл, й даде смелостта да стори инак немислимото. Когато старецът замахна към сърцето й, Алиса не отскочи. Вместо това тя се хвърли към него и се извъртя с надеждата да избегне удара. Режещият ръб посече плътта й. Болката беше почти непоносима, но се изгуби сред прилива на ярост и вълнение. Лявата й ръка го сграбчи, за да не му позволи да нанесе втори удар, а десницата й се вкопчи за дрехата му. Тя не разполагаше със силата на мъж, но пък Бертрам беше стар и лек.

С оглушителен рев Алиса го хвърли към строшения прозорец, сред който все още оставаха много отломки. Бертрам извика само веднъж — изненадано квичене, преляло в болезнен писък.

Тръпките на ярост все още не я напускаха. Старецът се бе нанизал на един от късовете, врязал се точно под брадичката му. Опитът му да си поеме дъх прозвуча хъхрещо. Ръцете му напразно се опитваха да намерят нережеща опора, с чиято помощ да се освободи.

Зад нея вратата избухна — войниците бяха получили възможност да я разбият втори път в една и съща нощ. Този път те не й позволиха да спори, а я изведоха от стаята. Алиса погледна назад само веднъж. Бертрам оставаше свлечен край прозореца и кървеше.

Поне в едно се бе оказал прав. Заразата действително бе отстранена.

Алиса не можа да се сдържа повече и избухна в сълзи.

Седалището на Змиите очаквано се оказа празно. Уилям Кет нямаше да пренебрегне подобна заплаха. Той беше човек, който приемаше много сериозно всяка такава и се стараеше да отвърне колкото се може по-жестоко. Кадиш бе комарджия и пияница, прекалено горд, за да изостави гуляенето си. Уилям бе негова пълна противоположност. Съответно, щеше да представлява далеч по-голям проблем.

Разбира се, Хаерн знаеше точно къде са отишли. Те се бяха оттегляли няколко пъти на въпросното място, обикновено когато някоя от останалите гилдии встъпеше в битка с тях. За разлика от главното убежище, това им скривалище бе по-малко, само с една врата и без прозорци. Някога въпросното помещение бе служило за оръжейна на един от градските патрули. Впоследствие кралят бе преместил пункта по̀ на север и бе продал постройката.

По пътя Хаерн провери раната на гърдите си. Бе я получил по време на битката със защитничката на Алиса. Раната беше плитка, но кървеше. Най-вероятно бе останала незабелязана от двете жени. Младежът поспря край една ковачница и изтегли меч.

— Нещо ми подсказва, че тази нощ ще се отваряш много пъти — промърмори той и се зае да отрязва ивица от плаща си. Това му напомни за превръзката, с която бе пристягал ръката на раненото момче. Поне сега знаеше името му: Натаниел Гемкрофт. Нищо чудно, че детето бе нападнато.

Разбира се, самоличността на момчето не беше от същинско значение. Точно сега бяха важни единствено Змиите. Ако Мъртвешката маска действително се погрижеше за Трен Фелхорн, както беше обещал, Змийската гилдия оставаше единствената, с която Хаерн трябваше да се заеме.

Периферното му зрение улови неестествено дълга сянка. Подтикнат от тревогата на инстинкта си, младежът се хвърли към земята точно навреме. Арбалетен болт се заби в стената зад него.

Хаерн изтегли и другия си меч и се затича към главната улица — там постройките му предоставяха повече място за маневри.