Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Той промушваше и сечеше, отскачаше и се извърташе, без нито за миг да остава на едно и също място. Докато се извиваше в невъзможни позиции, в паметта му изникваха часовете, които бе принуден да прекарва застинал в неудобни пози. Докато избягваше ударите, той си спомняше сложната последователност упражнения, изпълнявал всяка сутрин. Докато нанасяше удари, мислеше за думите на баща си.

Те не могат да те убият, освен ако не им позволиш. Затова трябва да станеш по-добър. Затова трябва да станеш съвършен. Никога не им позволявай да си мислят, че е възможно да те победят.

Думи, предназначени за едно тринадесетгодишно момче.

Много му се искаше Трен да можеше да види творението си. Наемниците рухваха един след друг. Те умееха да сплашват и тормозят. Знаеха как да влагат сила в замахванията си, справяха се сносно с основните удари, разменяни на бойното поле. Но Хаерн се виждаше много над тях. Да, някои от тях успяваха да го ранят, но болката оставаше далечно ехо, доловено почти като шепот. Те не можеха да го убият. Той нямаше да им позволи. Китката можеше да го боли от случаен удар. Гърдите можеха да го болят от неизбегнатия навреме удар на тояга. Очите му можеха и да смъдят от кръвта, която не спираше да се стича в тях от раната на челото. Но наемниците нямаше да го убият.

Викът на Зуса го изтръгна от животинската ярост. Макар около жената да лежаха много тела, тя започваше да изпитва затруднения.

Хаерн нямаше да позволи на крадците да получат каквото и да било. Той се нахвърли отгоре им.

Притисналите я наемници бяха обърнати с гръб към него. Не получиха време да се обърнат. Разчистил път, Хаерн се добра до Зуса. Тя кървеше, също като него, но и двамата се усмихваха.

Родени сме за това , помисли си младият мъж.

С допрени гърбове двамата отново се обърнаха към противниците си. От тридесетимата оставаха само десет. Участъците от пода, останали свободни от трупове, хлъзгавееха от черва и кръв. Сражението започваше да се отразява на наемниците — те започваха да се разколебават. Колкото и злато да бяха получили, сега то се оказваше недостатъчно. Първият обърнал се да побегне породи верижна реакция.

Хаерн не обърна внимание на отстъпващите, а подири с поглед Уилям.

— Къде е той?

Без да отговаря, Зуса се затича към празното кресло и го блъсна встрани. Зад него изникна халката на капак. Докато бойците разбиваха вратата, двамата с безликата запълзяха през изникналия тунел. Той не беше дълъг. Скоро жената избута друг капак и помогна на спътника си да излезе.

Озоваха се зад оръжейната. Дебел слой мръсотия бе скривал очертанията на изхода. Мускулите на Хаерн го боляха. Изпълваше го обичайното усещане на изтощение след битка.

Бе очаквал, че ще му се наложи да преследва и дири беглеца. Вместо това видя трупа му да лежи на улицата, обграден от двама мъже.

— Приличаш на нещо дъвкано и изплюто — каза Зенке. Той все още почистваше кръвта на Уилям от боздугана си.

Хаерн се чувстваше прекалено уморен, за да отговори. Можа единствено да се взре в Зенке и Тарлак.

— Делисия не спря да ни увещава да ти помогнем — каза магьосникът, скръстил ръце. — Както винаги, в един момент се предадох.

— Как… — попита Хаерн. Бе възнамерявал да попита как са го намерили, но трябваше да насочи цялото си внимание към дишането. Всички удари и рани, които бе получил по време на битката и бе загърбил със силата на волята си, сега стоварваха отложения си ефект върху тялото му.

— Как те открихме? — рече Тарлак. — Аз съм магьосник. Това ми е работата.

Зуса се беше отпуснала на едно коляно, опряла ръка в земята. Кожата й бе смущаващо пребледняла.

— Ранена ли си? — попита Хаерн и пристъпи към нея.

— Естествено, че съм. Сбогом, Стражителю. Изпълних молбата на господарката си. Сега има кой друг да ти помага.

Тя се надигна, направи една несигурна крачка, сетне още една. По време на затичването си Зуса вече изглеждаше по-добре. Няколко мига Хаерн наблюдава оттеглянето й.

Тарлак го тупна го гърба.

— Какво следва в програмата?

Хаерн погледна към тялото на Уилям Кет и мислено го отметна в списъка си. Оставаше само един.

— Леон Кънингтън.

Зенке подсвирна:

— Големите риби. А след него?

Хаерн поклати глава:

— Той е последният. Всички останали се съгласиха или… — Той посочи трупа.

— Последният? — Тарлак се засмя. — Ти наистина си уникален. Да вървим. До Леон има доста път.

За момент, докато поемаше заедно с тях, Хаерн си позволи да се отпусне. Само изключително дръзки или глупави крадци биха устроили засада на трима като тях, един от които магьосник.