Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Би го сторил, Трен, ако цената го оправдава. И освен това би го порязал трикратно, преди копиеносецът дори да е усетил присъствието ти.

Ласкателството не постигна очаквания резултат. Фелхорн само махна с ръка и остави чашата си.

— Да говорим по същество. Нощта напредва, а ти не си дошъл тук да се запознаваш с мен и да си бъбрим. Става дума за онзи побъркан Стражител, нали?

— Трябва да призная, че съм любопитен да чуя мнението ти за тази сделка.

— Сделка? Това не е сделка, а поробване. Кралят отрязва мъжеството ни и го продава на Трифектата. Знаеш ли как е устроен светът, Маско? Силните отнемат онова, което слабите не успяват да задържат за себе си. И така трябва да бъде. Глупавите и наивните се опитват да защитят слабите, да ги защитят със сила, която на слабите не се полага. Наивността на подобни хора е оскърбителна.

— Пак бихме изкарвали хубави пари — каза магьосникът. — И преди сме приемали рекет. Не е ли това начин слабите доброволно да предоставят онова, което силните биха могли да вземат и сами?

— Но не и в подобен мащаб — настоя Трен. — Не и от целия град. Що за лудост е довела до това? Гледах ги как кървят пред мен. Цели държави биха могли да се изхранват с богатството, което съм задигал от Трифектата. А сега те хвърлят злато към мен с надеждата да си изтъргуват безопасност и спокойствие. Поне Алиса прояви склонност да се сражава, макар че тази й склонност трая само две нощи, преди да отстъпи на обичайната страхливост. Несъмнено тази сделка на краля има нещо общо с това.

Върху масичка магьосникът забеляза бутилка и няколко чаши. Тъй като Трен не възрази при посягането му, гостът си наля чаша. Наоколо се разнесе аромат на ягоди.

— Аз виждам нещата така — поде Мъртвешката маска. — Минали са десет години. Дори и най-великите сред нас не могат да се сражават постоянно. Нужна ни е почивка. Завръщане към нормалното.

— Каза носещият маска.

Магьосникът се засмя.

— Към сравнително нормалното.

Той наблюдаваше Фелхорн внимателно, макар да знаеше, че е безсмислено. Трен умееше да прикрива емоциите си по-добре от всеки друг, дори и без маска. Домакинът също наблюдаваше очите на посетителя си, опитваше се да открие истинската причина за посещението му.

— Този Стражител… Той твърди, че ще убие всеки, който откаже. Смяташ ли, че ще успее?

— Двамата с теб сме още живи — рече Трен. — Явно не се справя особено добре. А и няма значение. Би могъл да убие всички останали, но няма да убие мен. Докато аз съм жив, Трифектата няма да получи и миг покой.

Мъртвешката маска потропа с пръст по челото си.

— Докато си жив… Точно това е, Трен. Не, не се напрягай, не съм дошъл да те убивам. Това не беше заплаха, а просто твърдение. Тази война е твоя, само твоя. На теб се пада да й сложиш край. Но няма да постигнеш края, на който се надяваш. Трифектата е прекалено могъща. Да, ти успя да я нараниш, уби мнозина. Но имаше ли значение? Ако на един противник не е позволено да се предаде, той ще продължи да се бие. Дай й възможност да стори това. От гледна точка на Трифектата, споразумението на краля е именно това: признание, че тя не може да те надвие и не може да се защити от теб. Затова първенците й са склонни да поверят защитата си на теб. Чисто и просто, това е подкуп. А в този град подкупите далеч не са рядко явление.

Трен изглеждаше изморен от спора. Мъртвешката маска усещаше, че е настъпил деликатен момент. Той бе излъгал в твърдението си, че не е дошъл тук да убива, поне отчасти бе излъгал. Дали Фелхорн бе успял да разгадае истината? Магьосникът искаше да постигне безкръвна победа. Останалите първомайстори бяха заменими, но ако Фелхорн умреше, имаше голяма вероятност Трифектата да реши, че от споразумението няма нужда. През последните години влиянието на Трен бе спаднало значително, но репутацията му все така си оставаше страховита.

— Не си ли уморен от всичко това? — продължи магьосникът с по-тих глас. — Всеки от жителите на града е изгубил близък през изминалите десет години. Макар слуховете да нашепват друго, аз зная, че загубата не е подминала и теб.

За частица от мига, оставила Мъртвешката маска с колебанието за привиждане, Фелхорн изглеждаше покъртен от умора и отчаяние.

— Именно заради тази загуба продължавам. Каква друга причина бих имал? Би било обида да приема нещо различно от пълна победа, обида не само към мен, но и към съпругата ми и…

Той се овладя и хвърли остър поглед към Мъртвешката маска. Очите му виняха посетителя за неочакваната проява на слабост.