Дэвид Далглиш - Танц с огледала

Трима се хвърлиха да й препречат пътя, но не можеха да се мерят с бързината й. Украсената с изумруди и кръв рокля прелетя край тях. Острието на кинжал посече гърлото на най-близкия.

Ревът на тълпата заглъхна зад нея. Може би и други се бяха впуснали да я преследват, но не бяха успели да я настигнат.

Без да се замисля за посоката, в която се е отправила, Лариса продължаваше да бяга. В момента желанието й съвпадаше с волята на местните жители — искаше да се махне от това гнездо на омраза, ярост и невежество. Ако зависеше от нея, тя би го изравнила със земята. Изглеждаше, че човеците сами са склонни да изпълнят това й желание.

Най-накрая тя забави ход, за да си поеме дъх. По страните й се стичаха сълзи, но тя нямаше да позволи на скръбта да я надвие. Такъв ли край заслужаваха Силдур, Гревен и приятелите й? За такъв край ли бяха живели стотици години?

— Проклети човеци — прошепна тя и обърса сълза. — Дано се продъните в бездната, която вашите богове са създали.

Нещо тежко се стовари върху тила й. Принцесата залитна напред, но успя да се подпре на ръце. Нечия ръка я сграбчи за косата и стовари челото й в земята. Пред очите й избухна светлина. От внезапното замайване й се повдигна. Макар и вцепенена, тя се опита да се обърне, но се оказа притисната. Качулка бе пристегната над главата й.

Дебелият плат я задушаваше и не пропускаше никаква светлина.

Върху й започнаха да се сипят удари. Всеки път, когато принцесата се опиташе да проплаче, нападателят я биеше по-силно. Тя се бореше замаяно.

— Това се случва с онези, които обръщат гръб на приятелите си — прошепна нападателят в отговор на писъка й.

Ожесточена болка прониза ребрата й. Под нея започна да се разлива кръв. Макар че нападателят си беше отишъл, тя не можеше да помръдне. Крайниците й не притежаваха сила. Все по-трудно й ставаше да диша.

Оставаше й единствено да плаче.

Допирът до рамото й я накара да изкрещи отново. Но това не се оказа нападателят й. Качулката напусна главата й. Гревен коленичеше над нея; дрехите му бяха покрити с кръв.

— Лежете спокойно — каза той и притисна ръце над раната й. — Дишайте бавно. Няма да ви оставя да умрете.

Трепереща, тя кимна. И тогава видя очертанията, оставени със собствената й кръв. Знакът не й говореше нищо, но тя никога нямаше да го забрави: взиращо се насреща й око.

Седнал на покрива на храма, Хаерн се взираше в града сред стичащия се дъжд. Капките попиваха в дрехите му и се стичаха сред косата му. Гъстите облаци му напомняха за нощ, а нощта донасяше спокойствие. Може би дъждът щеше да отмие насилието от изминалите три дни.

Хаерн бе наблюдавал разрастването на бунтовете, но не бе направил нищо, за да ги спре. Какво би могъл да стори срещу такива тълпи? Да ги избие?

Поне десетина елфи бяха погинали. Освен това непрекъснато се носеха слухове за елфическата принцеса. В началото те бяха нашепвали смъртта й, но впоследствие из кръчмите бе започнало да се говори, че тя е оцеляла. Лесно можеше да се види накъде отиват нещата. Бунтуващите се оправдаваха постъпките си със стотиците, погинали от елфически стрели. Но това нямаше да има значение. Освен ако не настъпеше някаква промяна, драстична промяна, между човеци и елфи щеше да избухне война.

Блесна мълния, за момент заляла със светлина пристанището. Може би Привидението имаше право да изказва желание за пълното разрушаване на града.

Острото дрънчене на звънец привлече вниманието му на юг. Патрулите на градската стража бяха започнали да носят сребърни звънчета, за да оповестяват присъствието си, а също и предстоящото изричане на съобщения. През по-голямата част от времето тези съобщения касаеха поредните обесвания. Лорд Инграм непрекъснато екзекутираше бунтовниците — както за да успокои града, така и да покаже на елфите своето неодобрение към случващото се. Но до този момент действията му не оказваха ефект върху нито една от двете страни.

Преминаването на патрула обещаваше нещо необичайно, накарало Хаерн да се спусне на улицата и да последва войниците: възнаграждение. Съобщението приканваше всички заинтересувани да се отправят към площада.

На въпросното място все още се издигаха бесилките. Сега върху платформата стоеше глашатай, който се мръщеше на дъжда и се стараеше да опази някакъв свитък под наметалото си. Пред него се бяха събрали неколцина — облеклото им позволяваше определянето им като наемници. Имаше и шепа любопитни граждани, присламчили се от интерес за клюки.