Дэвид Далглиш - Танц с огледала

— Хубаво. Искам лично да се заема с това. Как го заловихте?

Войникът сведе поглед към ботушите си.

— Защитил двама наши пазачи от Привидението. Спасил ги е.

Мърбанд се навъси.

— Интересно. Ще имам това предвид. Ако не друго, подобна постъпка може да му заслужи достойна смърт.

— Както наредите, милорд.

Коридорът бе осветен от малки лампи. Слаба светлина долиташе и откъм килиите: във всяка от тях бе издълбан прозорец, отвеждащ към склона на хълма. Въпреки че тъмницата бе огромна, всяка килия бе претъпкана.

Килията на Стражителя се намираше дълбоко в тъмницата, самостоятелна. Той бе прикован към стената с нелепо количество вериги — изглежда тъмничарят се бе опасявал от евентуално бягство. Една от веригите бе обвила врата на пленника, съединяваше се с друга около кръста му и продължаваше към стената. Друга държеше ръцете му над главата, обгърнала китки, за да се отправи към халка в тавана. Оковите го държаха коленичил, неспособен да се надигне или да легне.

Качулката му липсваше. Инграм видя насреща си красив млад мъж с руса коса и сини очи. Пресен белег се бе издул върху челото му.

— Ето че се срещаме отново — усмихна се лорд Мърбанд. — Трябва да призная, че не очаквах това да се случи толкова скоро. Уби ли още от пазачите ми, Стражителю? Или предпочиташ да ми кажеш истинското си име, след като виждам лицето ти.

Пленникът го погледна, с което принуди Инграм неволно да направи крачка назад. В погледа имаше нещо злокобно, гаранция за възмездие, което никакви вериги не можеха да спрат. Нищо чудно, че тъмничарят го бе приковал толкова усърдно. Благородникът приглади ризата си, за да се овладее, а после леко зашлеви окования през лицето.

— Няма да кажеш? И основанията си ли смяташ да премълчиш? Началникът на стражата каза, че си защитил двама от хората ми. Защо?

— Знаеш защо — с уморен глас отвърна Стражителя. И кимна към останалите килии, където затворниците клечаха сред собствената си мръсотия. — Вече избрал ли си кои ще обесиш?

Инграм се почеса по брадичката.

— До момента е сигурна само бройката им, двадесет. Все пак двама от войниците ми са умрели. Аз съм човек на думата си.

— Аз също — каза Стражителя. — Ако обесиш дори още едничък затворник, ще страдаш.

Инграм много се смя.

— Страховита заплаха. Ти си окован в тъмницата ми. И от това, което чух, не си успял да надвиеш Привидението. Това означава, че си безполезен за мен.

Думите засегнаха пленника повече от очакваното, затова Мърбанд продължи.

— Само като си помисля, че велдаренската ти репутация ще се окаже тъй куха в моя хубав град.

Стражителя се напрегна срещу веригите си. Не съумя да помръдне, единствено да вдигне шум. Този път Инграм остана неподвижен. Страхът му бе изчезнал. Отново се чувстваше господар на ситуацията.

— Ситуацията ти е пословична проява на божествена справедливост. Ти прониза рамото му, друг прониза твоето. Но ти няма да получиш целение. Ще бъдеш обесен, пред погледа на целия град. Искам Привидението да види какво го очаква.

— Няма да го заловите — недоловимо прошепна Стражителя. — Той е много по-добър от хората ти.

Инграм стъпи върху раненото рамо и вложи тежестта си. Въпреки болката, пленникът не реагира.

— Уверен съм, че мнозина от Велдарен са казвали същото и за теб — каза лордът и се накани да си иде. — Но не се притеснявай. Гордо ще нося раната си. С времето точната версия ще изчезне. Аз ще бъда запомнен като човека, който те е заловил. Благодаря ти, Стражителю. Наследството ти ще премине към моите дела.

На излизане Инграм се обърна към тъмничаря.

— Запушете прозореца му — нареди той. — Искам да стои сред мрак. И нека войниците отново приготвят бесилките. По залез-слънце ще му окачим въжето.

Приключил с този въпрос, той напусна тъмницата. За своя изненада се натъкна на голяма група наемници. До този момент не изглеждаше да има сблъсъци между тях и хората му, но напрежението бе осезаемо.

Сред наемниците пристъпи напред дама, която направи реверанс. До този момент Инграм никога не я бе срещал, но нямаше как да я сбърка.

— Добре дошла, лейди Гемкрофт — каза той. — Каква причина ви е довела на тъй противно място?

— Слухове, лорд Мърбанд — каза Алиса. Веселостта й звучеше принудено. — Приятни слухове, ако се окажат истина. Научих, че сте заловили човека, известен във Велдарен като Стражителя.

Инграм кимна.

— Виждам, че някой от войниците ми е непростимо бъбрив.

— Вие обесихте тридесет души като предизвикателство към него, а после сте го заловили насред улицата — отвърна дамата. — Не ми казвайте, че людските приказки ви изненадват.