Дэвид Далглиш - Танц с огледала

Не. Те не са истински. Мисли, Зуса. Мисли!

Само че тя не можеше да мисли. Остатъците удоволствие бяха прелели в чист ужас, превземащ я в мига, в който престанеше да се движи. По кожата й пълзеше сърбежът на хиляди невидими паячета. Тя нямаше представа къде е попаднала в момента и колко се е отдалечила. В един момент й се искаше да захвърли ивиците си и да остане да лежи на земята, приела каквато и да е участ, стига само това да сложи край на страха. В следващия тя едва не бе убила първия силует, изникнал пред очите й. Зуса дори бе извадила кинжалите си, но по някаква причина кръвта върху тях само я бе ужасила още повече. Струваше й се, че всички нейни възприятия са усилени стократно и навсякъде съзират заплахи.

Най-сетне тя притича покрай някакъв дюкян, пред който имаше тераса. Макар разстоянието между земята и дъските да бе тясно, Зуса успя да се промъкне отдолу. Най-сетне намерила укритие, тя се опита да си поеме дъх. Пулсът й продължаваше да гърми, а обвилите я ивици бяха подгизнали от пот. Тя повдигна колене към брадичката си, обгърна ги с ръце и зачака. Времето изгуби смисъла си. Ужасът бързо се оттегляше, заменян от еуфория. Макар зъбите й да тракаха от студ, жената трябваше да положи усилия, за да задържи ръце далеч от бедрата си. Оставаше й единствено да чака.

По изгрев тя не бе мигнала. Тялото й се бе сковало, устата й бе пресъхнала. Умът й бе празен, като изгребан с огромна лъжица. Можеше да мисли единствено за затварянето на очите си и да се надява, че последвалият мрак ще погълне тези усещания, но той не идваше. Решавайки, че ако бъде открита тук, вината й за палежа би станала очевидна, Зуса изпълзя навън, изтупа зацапаните си дрехи и се огледа. През нощта бе й се струвало, че е тичала цяла вечност, но в действителност се намираше на по-малко от четвърт миля от пристанището. Из него вече се виждаше раздвижване, но останалата част от града все още спеше.

Зуса се затича към имението на Кинън, раздразнена от вцепенените си сухожилия. Кесията с виолетов лист все още се поклащаше над китката й. Сега жената я погледна с далеч по-голямо страхопочитание.

Никой не обърна внимание на притичването й, което не я изненада. По-ранната параноя вече бе овладяна.

Пред входа на имението тя свали ивиците от главата си и поиска да влезе. Двамата постови бяха уведомени за излизането й, затова побързаха да отворят вратата. Тя се промъкна през входа на слугите и се отправи директно към стаята, която споделяше с мнимия си съпруг. Там се стовари върху леглото. Надяваше се да заспи, затова отварянето на вратата я раздразни.

— Добре ли си? — попита Алиса.

— Не — каза Зуса и се засмя. Не се сещаше какво друго да каже.

— Цялата си подгизнала — намръщи се другата жена. Ръката й се допря до челото на безликата. — И имаш треска. Стани. Ще ти помогна да се съблечеш.

Зуса се чувстваше като болно дете, докато присядаше на ръба на леглото. Алиса размота ивиците плат и й помогна да навлече непретенциозна бяла рокля. Допирът на сух плат се оказа изключително приятно усещане. Безликата побърза да се възползва от разрешението отново да се отпусне в леглото.

— Намерих — кимна тя към кесийката, захвърлена на пода. — Намерих виолетов лист.

Без да поглежда, Алиса прибра кесията в джоба на роклята си.

— Сега си почини. Ще ми разкажеш, когато се почувстваш по-добре.

Тялото на Зуса все още потръпваше на моменти. Тя въздъхна дълбоко, отпусна глава върху възглавницата и опита да се отпусне.

— Почакай — промълви безликата. Алиса точно се канеше да излезе. — Къде е Хаерн?

Лейди Гемкрофт се намръщи и извърна поглед.

— Когато си починеш — отново изтъкна тя и затвори вратата след себе си.

Неспокойствието на Хаерн нарастваше. Пред него тичаше неговият тъмен близнак, човекът, когото бе дошъл да убие. Същото бе казал и на лорд Инграм. Тогава защо държеше мечовете си прибрани? Защо тичаше подире му, наместо да атакува?

— Изоставаш — извика другият и погледна назад. Макар че двамата не бяха спирали да тичат, той не изглеждаше задъхан и продължаваше да се усмихва.

Предизвикан, Стражителя увеличи скоростта си. Трябваше да нападне, знаеше, че трябва да го стори, но имаше две неща, които не му позволяваха. Защо другият му бе помогнал да се спаси? И защо му бе изпратил предизвикателство отвъд половин кралство? Трябваха му отговори. Бе очаквал да ги получи с помощта на метал, но пък ако Привидението склонеше да разговаря…

Двамата приближаваха пристанището. Тук постройките бяха разположени по-близо една до друга. Привидението скочи към покрива на една и без да забавя напредъка си за миг, се вкопчи за ръба и се издърпа.