Дэвид Далглиш - Танц с огледала

— Насам! — долетя глас, но не от преследвачите на земята, а от покрива. Хаерн видя свое сенчесто подобие, облечено в по-тъмни дрехи. В ръката си непознатият стискаше дълъг меч с леко закривено острие. Лицето му бе скрито зад сенките на качулка. Само устата бе видима. Тя се усмихваше, явно развеселена от положението, в което бе изпаднал Хаерн. — Последвай ме.

Сянката му се обърна и се затича към най-високата част на покрива на имението. От върха тя погледна назад и отново го подкани. Макар да осъзнаваше, че това е лудост, да осъзнаваше кой може да се окаже този човек, Хаерн го последва и прие протегнатата ръка.

— Скочи с повдигнати ръце — каза непознатият, обърна се и се затича с удивителна скорост. С големи усилия Хаерн успя да не изостане. От двете страни на покрива прелитаха болтове.

Двамата се затичаха към предната част на дома, към двуглаво чудовище, построено над вратата. Непознатият скочи именно към тази статуя. Хаерн го последва. Оградата на дома бе близо.

Стражителя разполагаше с половин секунда да повтори примера на водача си, обвивайки ръце около изникнало във въздуха въже. То удари лактите му, когато Хаерн се отпусна на него.

— Бързо — рече другият и с помощта на въжето се спусна от другата страна на стената.

Хаерн поспря за миг, за да си поеме дъх. Пред портата растяха огромни дървета; именно към техните клони бе привързано въжето. Наместо да последва, Стражителя се покатери на едно от дърветата и се прикри сред клоните.

— Казах да скочиш — изкрещя непознатият.

— Кой си ти? — извика Хаерн в отговор.

— Би трябвало да знаеш името ми, иначе ще се окаже, че мнението ми за теб е било прекалено високо.

Хаерн не можеше да остане в скривалището си, не и когато от цялото имение към него се стичаха войници. С мощно оттласване той скочи, претърколи се и се озова досами човека, когото бе дошъл да убие.

— Води, Привидение — каза той.

Другият се усмихна още по-широко.

— Както желаеш, Стражителю.

Двете смъртоносни сенки бързо оставиха войниците далеч зад себе си.

Противно на думите си, Зуса нямаше никакво намерение да търси Привидението. Не й бе харесало да лъже Хаерн, но пък двете с Алиса още не можеха да му се доверят. Дори и след като до този момент той оставаше верен на думата си.

Освен това тя имаше своя собствена задача. Нека Стражителя се разправя с непредсказуем скот като Привидението. Самата тя, следваща нареждането на Алиса, се отправи към пристанището.

— Къде ли сте го скрили? — промърмори безликата, загледана в множеството закотвени кораби. Тя разпозна онези, които бе прегледала миналата нощ, след като с Хаерн се бяха разделили. Поне при тази задача не й се налагаше да убива войници — Зуса също не би искала заради нея да умират невинни затворници.

Жената започна да се прокрадва край корабите, прикрита в дълбоките сенки. Тя пропускаше онези съдове, които не принадлежаха на Търговските лордове, но въпросните кораби не бяха много. Пропускаше и охраняваните: не искаше търсенето й да бъде разкрито. Чували и сандъци непрекъснато изникваха пред очите й, но тя така и не успяваше да открие диреното.

Подир двадесетия неуспешно претърсен кораб тя реши, че се нуждае да ограничи търсенето. Ако Търговските лордове съхраняваха виолетов лист в Ейнджълпорт, несъмнено щяха да го държат добре охраняван. Затова безликата насочи диренето си към големите кораби с видима стража.

Огнено сърце бе първата й цел. Това бе един от корабите на братя Блекуотър. На Улрих Блекуотър. Него Алиса бе посочила като най-опасен.

Трима стояха близо до дъсчения мост. Двама от тях спяха, а третият се бе облегнал на мачтата и със скръстени ръце наблюдаваше как водата се разлива върху брега. Гледката накара Зуса да се усмихне. Изглежда те смятаха, че присъствието им би прогонило крадците. Определено личеше, че не бяха прекарали време във Велдарен, край истински крадци. Може би тогава щяха да разбират, че присъствието им не значи нищо. Но покрай Лори Кинън, Търговските лордове и лорд Мърбанд наистина добрите крадци бяха изоставили Ейнджълпорт и се бяха преместили към по-благодатни територии.

Какво пък, Зуса обожаваше уязвимите цели.

Сто крачки по-надолу тя се потопи сред вълните и бавно се понесе към кораба. Водата бе студена, но не достатъчно студена, за да я нарани. Само прекалено продължителният престой би оказал влияние.

Останала незабелязана, жената докосна корпуса на кораба и се опря на него, за да не потъне. Някой на борда хъркаше.