Дэвид Далглиш - Танц с огледала

Хаерн повтори изпълнението. Искаше му се да разполага с подвижността на Зуса. При нея изглеждаше, че неизбежното политане обратно към земята е въпрос на избор. Двамата продължиха да тичат, този път сред покривите. Почти всички от последните се отличаваха със съвсем лек наклон към океана.

Когато достигнаха кръстопът, отвъд който започваше пристанищната част, непознатият спря.

— Ти дойде — каза той, усмихнат широко.

Хаерн кимна, докато си поемаше дъх. Постара се да прикрие задъхаността от гласа си, като изрече бавно:

— Нима имах избор?

Привидението се засмя.

— Винаги има избор. Не е ли това същината на човека? Би могъл да не ми обърнеш внимание и да си останеш във Велдарен. Наместо това ти дойде тук. Защо?

— Ти убиваш невинни, за да ми изпратиш послание. Не можех да допусна това да продължи.

— Невинни? — Другият отново прихна. — Какво знаеш за този град, Стражителю? Нищо. Не знаеш нищо. Именно това исках да ти покажа. Велдарен е храм с невинни младенци, сравнен с това място.

Той посочи към улицата под себе си. Предпазливо, Хаерн се приближи до ръба и надникна. Четирима се бяха събрали в уличката; върху лицата на всички тях бе татуиран меч. В краката им лежеше мъртвец, когото те преджобваха. Стражителя изтегли оръжията си, побеснял.

— И това са хората, които отговарят за сигурността на града? — невярващо попита той.

— Инграм наема всеки въоръжен негодник да работи за него. Някога те са били пирати, наемници и крадци; сега те защитават невинните. Това да ти напомня на някого?

Сърцето на Хаерн се сви.

— Ти също не знаеш нищо за мен, Привидение. Аз не проливам невинна кръв.

— Така ли смяташ? В такъв случай същото се отнася за мен. Какво знаеш за същинската дейност на Трифектата? Ами ако попитам за Търговските лордове? Ти си напълно сляп, Стражителю. Сляп и глух. Трябва да призная, че таях далеч по-големи надежди. — Той кимна към пазачите на улицата. — Върви. Те са ограбили и убили човек. Дай им заслуженото.

И Привидението наклони глава към него, взрян изсред необичайно тъмната качулка. Хаерн си помисли за четиридесетте, които щяха да погинат, ако отнемеше живота на тези негодници. Във Велдарен никога не би се поколебал. Но тук…

— Ако въздам справедливост в името на невинните, още невинни ще умрат — каза Хаерн. — Това ли си ме довел да науча?

Привидението поклати глава. Във въздишката му се долавяше разочарование.

— Имах по-високо мнение за теб. Раздавай справедливост без страх и без угризения. Невинни винаги ще умират. Същинският въпрос е друг. Колко дълго ще позволиш на виновните да се крият зад тях?

Непознатият скочи надолу. Черният му плащ се понесе подире му. Хаерн отново погледна към улицата. Знаеше, че разполага с частица от мига, за да реши. Четиримата пазачи се приготвяха да отнесат тялото. Ако погинеха, Инграм щеше да обеси десетки. Десетки невинни. Деца.

Само частица от мига трая колебанието му. Подир това Хаерн също скочи, стиснал оръжия.

Още преди приземяването си Привидението прониза гърба на най-близкия страж. Острието щръкна от гърдите. Когато краката му докоснаха земята, той се извъртя и замахна към втория пазач. Мечът проряза гърлото му. Войникът рухна на колене, напразно обгърнал кървящата си шия с длани. Острието вече политаше към третия пазач, но се натъкна на други два режещи ръба.

— Бягайте! — изкрещя Хаерн към оставащите двама. Те не се нуждаеха от подкана. Докато тичаха, войниците започнаха да крещят за помощ.

Усмивката бе напуснала лицето на Привидението.

— Защитаваш виновни, защото се страхуваш от делата на други виновни — каза непознатият и бавно зае бойна поза. — Срамота.

Хаерн го наблюдаваше внимателно. Вече бе видял достатъчно, за да знае, че има насреща си изключително ефективни удари, нанасяни мълниеносно.

Привидението наклони меча си, размърда крак и се хвърли в атака. Макар да я очакваше, Хаерн пак остана изненадан от насрещната бързина. С левия си меч той спря замаха, насочен към шията му, а с десницата удари на свой ред. Другият пристъпи встрани, извъртя оръжие и отново замахна. При опита си да парира Стражителя осъзна, че противниковото острие променя посоката си, привидно незначително движение, което бе обезсмислило цялата му защита. Оставаше му единствено да се отдръпне назад, за да успее да премести остриета в нужната позиция. В далечината войниците от градската стража започваха да се събират.

— Защо? — каза Хаерн и бавно се раздвижи настрани, за да повдигне плащовете си. — Защо ме призова? Защо съм тук?