Дэвид Далглиш - Танц с огледала

— Смятах, че би могъл да ми помогнеш — отвърна Привидението. — Но излиза, че не си такъв, за какъвто те смятах.

Хаерн се завъртя, разхвърлял специално разцепения си плащ — техника, която бе усвоил до съвършенство в течение на годините. Сивата тъкан скриваше движенията му и правеше ударите му непредсказуеми. Танцът с плащове криеше само един риск: краткият период, в който щеше да остане с гръб към противника си. При третото си извъртане той забеляза облак дим да се издига на мястото на Привидението. Хаерн се поколеба за миг, а подир това осъзна грешката си. Подметка се стовари в гърба му и го накара да извика от болка. Той се претърколи и отчаяно отрази последвалата вихрена атака. Другият непрекъснато изблъскваше мечовете му и не им позволяваше да заемат позиция.

Движенията на Привидението ставаха все по-бързи. Хаерн се сражаваше единствено по инстинкт, без да се осмелява отново да използва танца си. Един залъгващ удар успя да го заблуди; ритник в гърдите изби въздуха от дробовете му.

— Ти накара цял един град да се бои от името ти — каза Привидението сред ударите си. Нищо не издаваше намеренията му. Стилът му бе непознат и напълно непредсказуем. Хаерн не можеше да открие никакъв ритъм. Няколкото пъти, през които се опита да контраатакува, ударите му разсичаха само въздух или трябваше да прекратят атаката си, за да се стрелнат в припряна защита. Сблъсъкът на трите остриета се преплиташе в звънка мелодия, сред която Хаерн можеше да разпознае загубата си. — Смятах, че си най-добрият.

Върхът на противниковия меч разсече ръката му, достатъчно плитко, за да потече кръв. Хаерн инстинктивно се отдръпна, за да осъзнае, че гърбът му е притиснат до стена. Привидението стоеше право срещу него. Този път нямаше измъкване.

Стражителя успя да отрази първите четири мълниеносни удара. Петият потъна дълбоко в рамото му и го накара да изреве.

— Грешал съм — продължи другият и започна да извърта оръжието си, пораждайки следващ вик на болка. — Жалко е, че ти няма да стоиш до мен, когато подпаля целия град.

Три стрели прелетяха край тях. Една прониза наметалото на Привидението. Непознатият издърпа меча си и се отдръпна назад. Десетки войници тичаха към тях. Хаерн скочи подире му, без да очаква, че другият неочаквано ще се обърне към него и ще го изрита в челото. Замаян, той се свлече на земята, изтървавайки оръжия. Част от изникналите притичващи крака го отминаха. Други спряха около него. Груби ръце го обърнаха по гръб и свалиха качулката му. Хаерн отново изкрещя: болката се бе разляла из цялото му тяло. Насълзеният му поглед различи татуирани лица да се взират насреща му.

— Сигурен ли си, че е той? — попита един.

— Абсолютно. В момента щях да лежа мъртъв, ако не беше той.

— Мислех, че той е нападал Инграм.

Останалите утихнаха. Хаерн опита да поиска вода, но успя единствено да изхъхри.

— Отнесете го в тъмницата — каза най-едрият от войниците. — Имаме време да узнаем.

Пазачите сграбчиха Хаерн за ръцете и краката. Когато го повдигнаха, пронизаното рамо отново припламна в агония. Макар да знаеше повече от десет напева и мантри срещу болка, които биха му позволили да запази съзнание, Стражителя не си послужи с нито един от тях.

Инграм се събуди в отвратително настроение. Лекарството, връчено му от целителя, не бе успяло да притъпи болката в рамото изцяло и остатъкът от съня му бе неспокоен. След като се надигна, той побърза да се окъпе в приготвената гореща вана. Подир това целителят изникна отново, за да смени превръзката.

— Раната е чиста — каза старецът. — Ще се оправите.

— Постарай се да не се инфектира — промърмори Инграм. Лечителят бе заменен от появата на началника на стражата.

— Какво искаш? — навъсено попита лорд Мърбанд.

— Заловихме го — отвърна войникът. — Хванахме Стражителя.

Останалата част от сутрешните приготовления на благородника премина с усмивка на уста. Макар да му предстоеше неприятна среща с елфите, в момента той мислеше единствено за тъмницата си.

Мърбанд напусна дома си в компанията на група телохранители: зад градските стени имаше елфи и Инграм не възнамеряваше да се излага на риск, дори и зад стените на собствения си двор.

Градските тъмници бяха прокопани в подножието на хълма, върху който се издигаше домът му. Имаше само един вход, който се охраняваше денонощно.

— Той не е казал нищо — рече началникът на стражата, докато отключваше. — Но и ние не го разпитвахме много.