Дэвид Далглиш - Танц с огледала

— Ти ли си Инграм? — студено прошепна Хаерн.

Мъжът беше висок, но пълен. Когато кимна, бузите му се разклатиха. Той имаше дълга тъмна коса; кичур от нея бе прилепнал към лицето му.

— Знаеш ли кой съм аз? — продължи посетителят.

— Да. — Инграм съумяваше да остане спокоен. — Ти си Привидението, нали?

Хаерновата гордост се оказа накърнена. Да го вземат за друг? Лошо начало.

— Не — каза той и притисна режещия ръб по-близо, за да се увери, че лежащият няма да се осмели да извика. — Аз съм Стражителя. Ти ми остави съобщение. А аз дойдох да ти върна жеста.

— Така ли? — Инграм преглътна, при което гърлото му се раздвижи под острието. Отвратително усещане. — На твое място бих размислил. Наистина ли мислиш, че бих те провокирал неподготвен?

Хаерн почувства как косъмчетата по тила му настръхват. Инграм се опитваше да придобие контрол над ситуацията; да поддържа разговор и впечатлението за превъзхождаща информираност. Това не бе начинът, по който Хаерн искаше ситуацията да продължи.

— Всеки знае, че ще умре — прошепна Стражителя. — Но това не го подготвя за момента. Ти уби невинни в мое име.

— А ти уби мои пазачи — възрази Инграм.

— Побойници, които пребиват и ограбват жителите. Хубави пазачи.

— Онези, които убих, не бяха по-добри. Тъмниците ми и без това са претъпкани. Благодаря ти за възможността да ги поизпразня, Стражителю.

Гневът на Хаерн припламна. Той се накани да нанесе удар.

— Сториш ли го, този път ще умрат стотици — каза Инграм, стисна зъби и го погледна в очите, готов да понесе удара. Хаерн почти стовари меча. Почти.

— Как така?

Инграм бавно си отдъхна.

— Бях чувал много слухове за теб, Стражителю, но най-странният бе, че ти си загрижен за обикновените хора. Ако умра от твоята ръка или от тази на Привидението, всички затворници, както в града, така и в земите на моите благородници, ще бъдат екзекутирани незабавно. Без значение от провиненията им — обясни Инграм и се усмихна. — Според последното преброяване само в килиите на града има над четиристотин души.

Хаерн стовари дръжката на меча върху лицето му. Но Инграм не се разгневи или изплаши, а се засмя.

— Ти наистина си слаб. Позволяваш на някаква безлика сган да оказва влияние върху делата ти… Това е жалко.

— Защо го правиш? — попита Хаерн. — Защо бе нужна подобна проява?

— Точно ти ли ме питаш? Изникваш в града ми, убиваш двама от войниците ми и ме питаш? Защо не ми кажеш какво изобщо правиш в Ейнджълпорт? И махни проклетия меч от гърлото ми, ако нямаш намерение да го използваш.

Хаерн се приведе ниско към него и прошепна в ухото му:

— Ти сам каза, че те ще бъдат екзекутирани само ако умреш.

Острието полетя към рамото на Инграм и го прикова към леглото. Лорд Мърбанд изкрещя от болка, но викът му остана заглушен от притисналата се над устата му длан.

— Тук съм, защото друг посмя да ме предизвика — каза Хаерн, когато Инграм престана да се мята. — Глупакът, който се нарича Привидението, ще умре от моята ръка. Миналата нощ смятах, че убивам крадци, а не пазачи, но не съжалявам за стореното. Те се опитваха да се възползват от слабите и си заслужиха смъртта. Докато Привидението не умре, ще обхождам града нощем. Не се опитвай да ме спреш и не стой на пътя ми. А ако ти хрумне да бесиш още невинни…

Той рязко издърпа меча и остави кръвта да капе по челото на благородника.

— Не ме е страх от теб — каза Инграм Мърбанд, макар да бе пребледнял, а ръцете му да трепереха. — Ти си страхливец. Когото и да убиеш, ще изпълня бесилките. А когато тъмницата се изпразни, ще започна да подбирам произволни хора от улицата.

— Няма да обесиш никого — поклати глава Хаерн. — Не и ако искаш да останеш жив.

Мърбанд се изсмя.

— Това е споразумение между джентълмени. Вече знаеш каква е цената на това, което желаеш да сториш. Склонен ли си да я платиш?

Левият му крак блъсна звънец, останал скрит сред завивките.

— Съветвам те да бягаш — продължи Инграм. — Както споменах, подготвен съм.

В спалнята нахлуха войници с арбалети. Хаерн се изви и скочи към прозореца, побеснял заради непредпазливостта си. Той се извъртя към покрива, а около него прелитаха болтове. Около къщата гъмжеше от войници. Рискован капан, който бе оставил лорда уязвим, но пък бе се развил точно според очакванията му. Подир Хаерн непрекъснато прелитаха стрели; отблясъкът на факли го следваше немилостиво.

С разтуптяно сърце той се отправи към задната част на дома, надявайки се да избяга там. Колкото по-дълго престоеше, толкова повече войници щяха да изникнат. Хаерн се придържаше ниско, прикрил тялото си. Небето беше облачно и нощта бе особено мрачна. Трябваха му само няколко секунди, за да изчезне.