Дэвид Далглиш - Танц с огледала

В края на четенето Торгар кимна.

— Отлично. Това ще свърши работа.

Юмрукът му се стовари право в брадичката й. При падането Мадлин си удари главата в същата масичка, която преди малко бе използвала за опора. Пред очите й избухнаха звезди. Задави я собствената й кръв, бликаща от разцепена устна.

— Стражи! — глухо проплака тя. Войниците не помръдваха.

Торгар се приближи към нея. Вече не се усмихваше. В очите му личеше единствено студенина.

Ритник в зъбите предотврати следващия вик.

— Видяхте ли? — каза Торгар към войниците. Едва сега Мадлин започваше да осъзнава грешката си. Тя се опита да се изправи. Остана си с опита: трети удар лиши дробовете й от въздух. — Онзи проклетник, Привидението! Как е успял да се промъкне тук!?

Нов ритник я превъртя по гръб. Торгар се приведе и я сграбчи за косата.

— Почти е невъзможно да бъде спрян — продължи наемникът. Двама от войниците се изсмяха. Мадлин се бореше с гаденето си.

— Моля те — прошепна тя. — Моля те, не прави това.

— Ти нямаш право да се молиш — процеди Торгар. — Лори беше добър човек, силен човек. Той заслужаваше нещо много по-добро от съдбата, която го застигна заради теб. Собствената му съпруга да му пререже гърлото? Наместо да ми се молиш, трябва да ми благодариш, че не съм строил всички войници в имението да ти се изредят.

— Не наранявай Тори — продължи да хленчи вдовицата. — Каквото и да правиш, не…

Торгар отново се усмихна, което само увеличи притеснението й.

— Тарас ми беше като син. Край мен той отрасна много по-добре, отколкото ти сама би го отгледала. Тори е и моя внучка. Можеш да умреш спокойна със знанието, че и косъм няма да падне от главата й. Аз ще я пазя и напътствам, нали съм неин кръстник. Това означава, че докато тя не навърши пълнолетие, това имение и всички богатства на рода са мои.

Осъзнаването болеше много повече от ударите му. А в следващия миг Торгар изтегли кинжал от колана си и го заби в гърдите й. Оръжието беше познато: това беше същото острие, с което бе убила съпруга си. Пепелта от камината все още покриваше дръжката.

Тя не успя да изрече нищо. Последните й мисли бяха насочени към внучката й — и към личността, в която Тори щеше да се превърне под наставничеството на човек като Торгар.

Крачещ сред хората на лорд Едгар, Инграм се обърна за пореден тъжен поглед към имението си.

— Трябваше да го сторим — каза Едгар Мос. — Едно е да си имаме работа с моряци и нехранимайковци, съвсем друго — с елфи.

Инграм Мърбанд се навъси. Самият той осъзнаваше нуждата от оттегляне, но това не означаваше, че постъпката му се нрави.

Още в самото начало на нападението Едгар бе изтичал вътре в къщата и бе открил Инграм да наблюдава случващото се. Идеята на лорд Мос се бе оказала проста и ефективна, макар и малко страхлива. С помощта на един набързо нахлупен шлем, ризница и щит, лорд Мърбанд се бе слял с останалите бойци на своя васал. И те се бяха оттеглили, макар и отнесли значително количество ругатни от войниците на градската стража.

— Не е изключено елфите да продължат да търсят, когато не ме открият вътре — каза Инграм и с усилие извърна глава напред. Непрекъснато очакваше домът му да избухне в пламъци.

— Не могат да останат в града безкрайно. Развиделяването няма да се окаже в тяхна полза.

Улиците бяха пусти — всеки що-годе разумен човек бе осъзнал, че тази нощ не е подходяща за шляене. Хората на лорд Едгар се отправяха към портите на града. Инграм реши, че планът включва напускането на града, с което спътникът му ще обезсмисли по-ранното си възмущение от измяна. Но в един момент войниците поеха встрани, успоредно на стената.

Едгар посочи към невзрачен дом. Къщата имаше единствен прозорец, счупен и закован с дъски.

— Тук ще останеш в безопасност.

Инграм колебливо пристъпи напред.

— Какво е това място?

— Убежище, което подготвях още от времето, когато Привидението започна да убива. Побързай. Не бива да се застояваме дълго, иначе ще ни забележат.

Вратата се оказа отключена. Тя отвеждаше в малка стая с кръгла маса и камина. Върху масата потрепваше свещ; огнището също бе запалено. В отсрещния край на помещението имаше стълбище, което водеше към втория етаж.

В стаята имаше още и два стола. В единия от тях седеше някакъв непознат. Това накара Инграм да посегне към оръжието си — и да осъзнае, че не разполага с такова. Носеше единствено щит. Но не помнеше да е оставял кинжала си. Беше ли го взел, докато му бяха обличали ризницата?