Наоми Новик - Изтръгнати от корен

Бях кльощава, но баща ми беше най-високият мъж в селото, а аз му стигах до рамото; пък и Змеят не беше едър. Без малко да паднем заедно по стълбите. Той се хвана с една ръка за перилата, а с другата улови мен и някак си успя да задържи и двама ни. Осъзнах, че съм се облегнала тежко на него, стиснала съм го за дрехата и го гледам право в слисаното лице. За миг той така се изненада, че заприлича на обикновен човек, стреснат от неочакваното връхлитане, с леко глупаво, леко омекнало изражение, отворена уста и разширени очи.

Самата аз бях толкова изненадана, че не помръдвах, просто стоях и го зяпах безпомощно. Той се съвзе бързо; на лицето му се изписа възмущение и той ме помести от себе си, за да ме изправи на крака. В този миг си дадох сметка какво съм направила и в паниката си го преварих:

— Търся кухнята!

— Така ли? — попита той с копринен глас. Лицето му вече не изглеждаше меко, а сурово и яростно, и продължаваше да стиска ръката му. Хватката му беше здрава и болезнена и усещах топлината през ръкава на ризата си. Той ме притегли към себе си и се наведе към мен. Струва ми се, че искаше да изглежда много по-висок, но понеже не беше, се ядоса още повече. Ако имах секунда да помисля, щях да се приведа назад, за да изглеждам по-дребна, но бях твърде уморена и уплашена. Така лицето му се оказа точно пред моето, толкова близо, че усещах дъха му върху устните си, и колкото чух, толкова и почувствах студения му, ожесточен шепот:

— Може би трябва да те заведа.

— Аз мога… аз мога да… — опитах се да кажа разтреперана, като се мъчех да се отдръпна от него. Той се обърна и ме повлече надолу по стълбите след себе си. Описахме пет кръга, преди да стигнем до следващата площадка, а после още три. Светлината ставаше все по-мъждива, докато най-после стигнахме до най-долния етаж на кулата — голямо, голо подземие от издълбан камък, с огромна камина във формата на извита надолу уста, в която се стрелкаха адски пламъци.

Той ме повлече към нея и в един миг на сляп ужас осъзнах, че иска да ме хвърли вътре. Беше толкова силен, много по-силен, отколкото се очакваше от ръста му, и с лекота ме дърпаше по стълбите. Аз обаче нямаше да позволя да ме хвърли в огъня. Не бях от тихите, учтиви момиченца; цял живот бях прекарала в гората, тичах, катерех се по дърветата, промушвах се в храстите, пък и паниката ми даваше голяма сила. Запищях, започнах да се боря, да го дращя и да се извивам и този път успях наистина да го съборя на пода.

Паднах заедно с него. Главите ни се удариха едновременно в каменните плочи и за миг останахме да лежим замаяни с преплетени ръце и крака. Огънят бумтеше и пращеше до нас и когато паниката ми започна да отстъпва, изведнъж забелязах, че в стената до него има малки железни вратички на фурна, пред тях — скара за печене, а отгоре — огромна, широка лавица с тенджери. Това просто беше кухнята.

След малко той попита почти смаяно:

— Ти умопобъркана ли си?

— Мислех, че ще ме хвърлите в пещта — отвърнах аз, все още замаяна, а после се разсмях.

Това не беше истински смях — бях на път да изпадна в истерия, изцедена до крайност и мъртва от глад, глезените и коленете ме боляха от влаченето по стълбите, а главата ми пулсираше, като че ли съм си пробила черепа; но просто не можех да спра.

Той обаче не го знаеше. Знаеше само, че глупавата селянка, която бе избрал, му се присмиваше — на него, на Змея, на най-великия маг в цялото кралство и неин господар. Едва ли някой му се бе смял през последните сто години. Той се надигна, измъкна краката си от моите и се изправи. Гледаше ме като разярена котка. Аз само се засмях още по-силно, при което той рязко се обърна и ме остави там, сякаш не му хрумваше какво да ме прави.

Когато си тръгна, смехът ми постепенно секна и усещането на празнота и страх намаля. Все пак не ме бе хвърлил в пещта, нито ме беше ударил. Станах и се огледах. Трудно се виждаше, понеже огнището беше много ярко, а друго осветление нямаше, но щом се обърнах с гръб към пламъците, започнах да различавам очертанията в огромната зала. Беше разделена на ниши, с ниски стени и рафтове, пълни с лъскави шишета. Досетих се, че е вино; веднъж чичо ми беше донесъл подобна бутилка в дома на баба ми за Млада година.

Навсякъде имаше провизии: бъчви с ябълки, покрити със слама, чували с картофи, моркови и пащърнак, дълги плитки лук. На една маса по средата на стаята намерих книга с незапалена свещ, мастилница и перо, а когато я отворих, разбрах, че е опис на провизиите, воден с уверен почерк. В края на първата страница имаше бележка с много дребен надпис; когато запалих свещта и се наведох, успях да разчета: