Наоми Новик: Изтръгнати от корен

Чувствата ми не се промениха и последната нощ. С Каша изядохме кестените. Слънцето залезе и огънят угасна, но ние останахме на поляната, докато не изтля и последният въглен. Утрото щеше бързо да дойде. Фестивалът обикновено се провеждаше в Олшанка, но в годината на сгледата винаги се състоеше в село, в което живееше поне едно от момичетата, за улеснение на семейството й. А в нашето село бе Каша.

На следващия ден, докато обличах новия си зелен сукман, мразех Змея още повече. Майка ми сплете косата ми с треперещи ръце. Знаехме, че ще бъде Каша, но въпреки това се страхувахме. Аз обаче придържах високо полата си и се качих в каруцата, колкото можех по-внимателно, като два пъти се огледах за трески и даже позволих на татко да ми помогне. Решила бях да се постарая. Ясно бе, че няма смисъл, но исках Каша да знае, че я обичам достатъчно, за да й дам справедливи шансове. Нямаше да изглеждам мърлява, кривогледа или изгърбена, както се преструваха някои момичета.

Общо единайсет момичета се събрахме в редица на селския площад. Масите бяха наредени в квадрат, целите отрупани, защото не бяха достатъчно големи да поберат налозите от цялата долина. Всички се бяха наредили зад тях. На тревата в ъглите бяха натрупани пирамиди от чували с жито. Само ние стояхме на тревата заедно със семействата си и старейшината Данка, която крачеше напред-назад пред нас и устните й се движеха безмълвно, докато упражняваше приветственото си слово.

Не познавах кой знае колко другите момичета. Не бяха от Дверник. Всички стояхме мълчаливи и сковани в красивите си дрехи и сплетените си коси и гледахме към пътя. От Змея нямаше знак. В главата ми се щураха луди фантазии. Представях си как се хвърлям пред Каша и му казвам да вземе мен вместо нея, или заявявам, че тя не желае да тръгне с него. Но знаех, че не съм толкова смела и няма да го направя.

И тогава, за наш ужас, той се появи. Не дойде по пътя, просто изникна от въздуха. В този момент гледах точно натам. Първо се материализираха пръсти във въздуха, след това ръка, крак и половината човек — толкова невъзможно и нередно, че не можех да отвърна поглед, макар коремът ми да се бе свил на две. Другите имаха по-голям късмет — дори не го забелязаха, докато не направи първата си крачка към нас, и се опитаха да не трепнат от изненада.

Змеят не приличаше на никой друг мъж в селото. Трябваше да е стар, прегърбен и побелял — все пак живееше в кулата си от сто години, но вместо това беше висок, прав, гладко избръснат, с изпъната кожа. Ако го зърнех на улицата, сигурно щях да го взема за млад мъж, не много по-голям от мен самата; някой, на когото бих се усмихнала през масите на фестивала и който би ме поканил на танц. В лицето му обаче имаше нещо неестествено: мрежа от бръчки покрай очите, сякаш годините не можеха да го засегнат, но употребата можеше. Въпреки това не беше грозно лице, но студенината го правеше неприятно. Всичко в него говореше: „Аз не съм един от вас и не искам да бъда“.

Дрехите му, естествено, бяха богати: брокатът по жупана му можеше да изхрани цяло семейство за година, дори без златните копчета. Но той беше слаб като човек, който не е успявал да събере реколта три години от четири. Стоеше сковано, с напрегнатата енергия на ловно куче, сякаш единственото, което иска, е да се махне по-бързо оттук. Това беше най-лошият ден от живота ни, но той нямаше търпение за нас. Когато Данка се поклони и му каза: „Ваше Благородие, позволете да ви представя…“, той я прекъсна: „Да, давайте да приключваме по-бързо“.

Усещах на рамото си топлата ръка на баща си, който се поклони, застанал до мен; ръката на майка ми стискаше моята от другата ми страна. Двамата неохотно отстъпиха назад заедно с другите родители. Единайсетте момичета инстинктивно се приближихме едно до друго. Двете с Каша стояхме в края на редицата. Не смеех да я хвана за ръка, но бях достатъчно близо, за да се докосваме. Гледах Змея и го мразех; мразех го, когато тръгна покрай нас и повдигаше брадичките ни, за да ни види.

Не говореше. Не каза нищо на момичето от Олшанка до мен, въпреки че баща й, Борис, беше най-добрият коневъд в долината и тя носеше вълнена рокля, боядисана в яркочервено, а черната й коса беше сплетена на две дълги красиви плитки с червени панделки. Когато дойде моят ред, той ме погледна намръщено, със студени черни очи и свити, бледи устни, и попита:

— Твоето име, момиче?

— Агнешка — казах или поне се опитах да кажа аз. Устата ми беше пресъхнала. Преглътнах и шепнешком повторих: — Агнешка, Ваше Благородие.