Наоми Новик: Изтръгнати от корен

Змеят имаше само една кула и нито един въоръжен войник или слуга, освен момичето, което взимаше. Не му се налагаше да държи армия: службата му за краля беше личната му магия. Понякога трябваше да ходи в двореца, за да поднови клетвата си за вярност. Предполагам, че кралят можеше да го повика на война, но като цяло дългът му се заключаваше в това, да стои тук и да наблюдава Леса, за да пази кралството от това зло.

Единственото му разточителство бяха книгите. Всички четяхме добре по селските стандарти, защото той плащаше в злато за всеки том и при нас идваха множество книгопродавци, макар да живеехме на края на Полния. Самарите на мулетата им бяха пълни със стари и евтини книги, които ни продаваха за дребни монети. Само най-бедните къщи в долината нямаха поне две-три книги, гордо изложени на стените.

На всеки, който не живееше близо до Леса, за да разбере, тези неща може би звучаха дребнаво и жалко, недостатъчна причина да се откажеш от дъщеря си. Аз обаче бях преживяла Зеленото лято, когато горещият вятър донесе цветен прашец от Леса на запад дълбоко в долината и го пръсна по нашите поля и градини. Реколтата израсна страшно буйна, но странна и обезобразена. Всеки, който хапнеше от нея, се поболяваше от гняв, започваше да посяга на семейството си и ако не бъдеше вързан, рано или късно избягваше в Леса, където изчезваше.

Тогава бях на шест. Родителите ми се опитаха да ме предпазят, доколкото могат, но въпреки това ярко помня лепкавото чувство на ужас навсякъде, повсеместния страх и неспирния глад в корема си. Бяхме приключили всички запаси от предната година, защото разчитахме на пролетта. Един от съседите ни, обезумял от глад, изяде няколко шушулки зелен фасул. Помня писъците от дома му онази нощ. През прозореца видях как баща ми грабва вилата от хамбара и се притичва на помощ.

Един ден същото лято, твърде малка, за да проумея опасността, аз избягах от уморената си, отслабнала майка. Отидох в гората и намерих един почти изсъхнал, къпинов храст на завет от вятъра. Разтворих сухите клони и в защитената му сърцевина открих вълшебни плодове, несмачкани, цели, сочни, прекрасни. Всеки от тях беше взрив от радост в устата ми. Изядох две шепи и напълних полата си; после забързах към къщи цялата в лилави петна. Майка ми заплака от ужас, когато видя омазаната ми физиономия, но не се разболях: къпината някак си бе избегнала проклятието на Леса и плодовете й бяха здрави. Сълзите на майка ми обаче ме уплашиха много и години след това не хапвах къпини.

Онази година призоваха Змея в двореца. Прибра се рано и отиде право на нивите, където с магичен огън изгори цялата заразена реколта, всеки отровен стрък. Това беше дългът му, но после тръгна по къщите, в които имаше болни, и им даде да вкусят от вълшебен цяр, който прочисти умовете им. Заповяда на по-далечните села на запад, които бяха избегнали чумата, да споделят урожая си с нас и даже дари собствения си дял, така че никой от нас да не гладува. На следващата пролет, точно преди времето за сеитба, още веднъж мина по нивите и изгори малкото отровни останки, за да започнем на чисто.

Но въпреки че ни беше спасил, ние не го обичахме. Той никога не излизаше от кулата си, за да пийне с мъжете по жътва, както правеше Баронът на Жълтите блата, или да си купи някоя дрънкулка от панаира като баронесата и дъщерите й. Понякога през планините пристигаха пътуващи театри и певци от Росия, но той не идваше да ги види. Когато трябваше да му закарат налога, вратите на кулата се отваряха сами и коларите оставяха всичко в избата, без дори да го видят. Той никога не разменяше повече от няколко думи със старейшината на селото, нито даже с кмета на Олшанка — най-големият град и долината, разположен съвсем близо до кулата му. По никакъв начин не се опитваше да спечели обичта ни; никой от нас не го познаваше.

И, разбира се, владееше черна магия. В ясни нощи покрай кулата му проблясваха светкавици, дори през зимата. Бледите блуждаещи огънчета, които излизаха от прозорците му, се носеха над пътищата и реката и се отправяха към Леса, за да бдят вместо него. А понякога, когато Лесът хванеше някого — пастирка, стигнала твърде близо до него, докато е следвала стадото си, ловец, пил от лошия извор или злощастен пътник, минал през планинския проход с песен на уста, която се забива в главата ти — тогава Змеят излизаше от кулата си, но онзи, когото отведеше, не се връщаше.

Не беше зъл, но беше далечен и страшен. И щеше да вземе Каша, заради което го мразех, мразех го от дълги години.