Наоми Новик: Изтръгнати от корен

Там беше и Олшанка — най-близкият до кулата град, в който в неделя правеха Големия пазар. Баща ми ме беше водил там два пъти. Зад него бяха Понец и Радомско, извити по бреговете на малкото езеро, и моят Дверник с големия си зелен площад. Виждах дори големите бели маси за фестивала, на който Змеят не пожела да остане; свлякох се на колене, облегнах чело на перваза и заплаках като малко дете.

Майка ми обаче не идваше да сложи ръка на главата ми или баща ми — да ме вдигне и да ме разсмее, докато забравя за сълзите. Ридах сама, докато ме заболя главата, а после измръзнах и се схванах от болезнено твърдия под и носът ми потече, но нямах с какво да го обърша.

Използвах друга част на полата си и седнах на леглото, за да помисля какво да правя. Стаята беше празна, но проветрена и спретната, сякаш току-що е била напусната. Вероятно беше точно така. Друго момиче бе живяло тук десет години, съвсем само, загледано в долината. Сега тя бе отишла да се сбогува със семейството си, а стаята й вече бе моя.

На стената срещу леглото висеше картина в тежка позлатена рамка. Изглеждаше някак не на място — твърде помпозна на малката стаичка и дори не точно картина, а широки щрихи в светлозелено, със сиво-кафяво по края, една блестяща синкаво-сребриста линия, която се виеше по средата на нежни дъги, и няколко по-тънки сребристи линии, които я посрещаха от краищата. Гледах я и се чудех дали това също е магия. Никога не бях виждала подобно нещо.

На различни места по сребристата линия имаше нарисувани кръгчета на познати разстояния едно от друго. Осъзнах, че картината изобразява долината, само че плоска, както би я видяла птица от високо. Сребристата линия беше Спиндъл, реката, която течеше от планините към Леса, а кръгчетата бяха селата. Цветовете бяха ярки, боята — лъскава и на места се издигаше в малки връхчета. Почти виждах вълните на реката и отблясъците на слънцето по водата. Картината приковаваше погледа и ме караше да я гледам отново и отново. В същото време обаче не ми харесваше. Това беше кутия, нарисувана около живата долина, и като я гледах, самата аз се чувствах затворена.

Отместих поглед. Не можех да остана повече в стаята. Не бях хапнала и залък на закуска, нито предната вечер, сякаш имах само пепел в устата. Сигурно не трябваше да ми идва апетит точно сега, когато ми се бе случило нещо по-лошо от най-лошите ми кошмари, но въпреки това изпитвах болезнен глад. В кулата нямаше слуги, така че никой нямаше да ми донесе обяд. Тогава ми хрумна ужасяваща мисъл: ами ако Змеят очакваше аз да му занеса на него?

После ми хрумна нещо още по-ужасно: ами след това? Каша беше убедена, че Змеят никога не е докосвал жените, които се връщаха. „Взима момичета от сто години насам. Все някое щеше да си признае и щеше да се разнесе мълва“, казваше твърдо тя.

Преди няколко седмици обаче тя все пак помоли мама насаме да й разкаже какво се случва, когато едно момиче се омъжи — това, което би й казала собствената й майка вечерта преди сватбата. Дочух ги през прозореца, когато се прибирах от гората, и се спрях. Слушах ги, а по лицето ми се стичаха парещи сълзи. Изпълни ме силен гняв заради Каша.

Сега обаче това щях да бъда аз. И не бях смела; не мислех, че ще мога да дишам дълбоко и да не се стягам, както мама бе посъветвала Каша, за да не я боли. Представях си лицето на Змея отблизо, по-близо, отколкото на фестивала; черните му очи, студени и лъскави като камък, и твърдите му като желязо пръсти, странно топли, които отделяха роклята от кожата ми, докато ме оглежда с онази мазна, доволна усмивка. Ами ако целият беше такъв горещ, като въглен върху тялото ми, легнал отгоре ми…

Потреперих, отърсих се от тези мисли и станах. Погледнах леглото и малката стаичка, в която нямаше къде да се скрия, после бързо излязох в коридора. В дъното му имаше тесни вити стълби, от които не се виждаше на долния етаж. Глупаво беше да се страхувам от някакви си стълби, но аз бях ужасена. Едва не се върнах обратно в стаята. Накрая сложих ръка на гладката каменна стена и бавно тръгнах надолу, като стъпвах с два крака на всяко стъпало и се ослушвах, преди да продължа.

След като пропълзях цяло кръгче по този начин и нищо не ме нападна, се почувствах като глупачка и започнах да се движа по-бързо. Но когато направих още едно кръгче, без да стигна до площадка, и още едно, отново ме обзе страх — този път, че стълбите са омагьосани и ще слизам вечно по тях. Забързах още повече, даже взимах по три стъпала наведнъж… и налетях право на Змея.