Наоми Новик: Изтръгнати от корен

Лицето ми пламтеше. Наведох очи. Видях, че колкото и да се бях старала, от ръба на полата ми са плъзнали три големи кални петна.

Змеят продължи нататък. После се спря, загледан в Каша, както не се бе спирал пред нито една от останалите. Стоеше там, вдигнал брадичката й с пръсти и с доволна усмивка на тънките, сурови устни, а Каша го гледаше смело и не трепваше. Не се опита да звучи дрезгаво или пискливо, или каквото и да било, а с уверен и мелодичен глас отвърна:

— Каша, Ваше Благородие.

Той отново й се усмихна — не приятно, а с вид на доволна котка. Продължи формално до края на редицата, но почти не погледна останалите две момичета. Чух как Венса си пое дъх като ридание зад гърба ни, когато той се обърна и се върна при Каша със същото доволно изражение на лицето. А после пак се намръщи и погледна право към мен.

Бях се самозабравила и все пак бях хванала Каша за ръката. Стисках я до смърт, тя също, но бързо ме пусна и аз прибрах ръце пред полата си, пламнала от смущение и уплашена. Той само присви още повече очи. А после вдигна ръка и в пръстите му видях мъничко кълбо от синьо-бял пламък.

— Тя не е казала нищо лошо — обади се Каша храбро, толкова храбро, колкото аз не се бях застъпила за нея. Гласът й трепереше, но се чуваше, а аз гледах втренчено пламъка и треперех като заек. — Моля ви, Ваше Благородие…

— Тихо, момиче — каза Змеят и протегна ръката си към мен. — Вземи го.

— К-какво? — не разбрах аз. Бях по-объркана, отколкото ако беше хвърлил кълбото към мен.

— Не стой като кретен. Вземи го.

Ръката ми трепереше и колкото да не ми се искаше, неволно докоснах пръстите му, докато се опитвах да взема кълбото от тях; кожата му пареше. Огненото кълбо обаче беше студено като мрамор и не ме опари. Аз стъписано и облекчено го държах между пръстите си и го гледах. Той ме изгледа раздразнено.

— Е — каза мрачно той, — явно ще си ти. — После взе кълбото от ръката ми, затвори шепа и то изчезна така бързо, както се бе появило. Обърна се към Данка и каза: — Изпратете налога, когато можете.

Все още не разбирах. Мисля, че никой не беше разбрал, даже родителите ми. Всичко стана много бързо и бях слисана, че изобщо съм привлякла вниманието му. Нямах дори възможност да се обърна и да се сбогувам, когато той ме хвана за китката. Само Каша помръдна. Погледнах я и видях, че се кани да посегне към мен, но Змеят ме дръпна нетърпеливо и ме повлече след себе си.

Притисках с другата си ръка устата си, защото ми се гадеше. Когато ме пусна, се свлякох на колене и повърнах, без да виждам къде се намирам. Той възкликна сподавено от отвращение — бях изпръскала издължения, елегантен нос на кожената му обувка, и каза:

— Безполезна си. Съвземи се, момиче, и изчисти мръсотията.

После се отдалечи, екотът от токовете му по каменните плочи постепенно заглъхна и той изчезна.

Останах така, треперейки, докато не се убедих, че повече нищо няма да излезе, след това избърсах уста с ръка и вдигнах глава да се огледам. Коленичила бях върху каменен под, но не от обикновен камък, а от чисто бял мрамор, прорязан от яркозелени жили. Намирах се в малка кръгла стая с тесни прозорци, твърде високи, за да надникна през тях, но над главата ми таванът рязко се скосяваше. Това беше самият връх на кулата.

Вътре нямаше никакви мебели и нищо, с което бих могла да забърша пода. Накрая използвах полата на роклята си; бездруго вече беше мръсна. После седях дълго там, обземана от все по-голям ужас, но понеже нищо не се случи, станах и плахо излязох в коридора. Бих излязла през всяка друга врата, само не и през тази, през която бе минал той, но тя беше единствената.

Него обаче го нямаше. Късият коридор бе пуст. Под краката ми студенееше същият твърд мрамор, осветен в неприветлива, мъждива бяла светлина от висящите лампи. Всъщност това не бяха истински лампи, а буци полиран камък, който светеше отвътре. Имаше само една врата и свод в края, водещ към стълбите.

Отворих вратата и тревожно погледнах вътре, защото бе за предпочитане пред това, да отмина, без да знам какво се крие там. Видях обаче само малка, гола стая с тясно легло, масичка и мивка. Отсреща имаше голям прозорец, в който синееше небето. Изтичах до прозореца и надникнах над перваза.

Кулата на Змея се възправяше в подножието на западната граница на земите му. Цялата ни дълга долина се простираше на изток с всичките си селца и ферми. От прозореца можех да проследя цялата линия на река Спиндъл, която течеше сребристосиня по средата, а до нея лъкатушеше прашният, кафяв път. Реката и пътят се движеха заедно чак до другия край на земите на Змея, гмурваха се в горите и изплуваха отново при селата, а накрая пътят просто свършваше в огромната черна плетеница на Леса. Реката продължаваше сама в неговите дълбини и изчезваше, за да не се появи никога отново.