Наоми Новик: Изтръгнати от корен

Майка ми беше сплела и вдигнала косата ми, която вече се беше свлякла и висеше на голям възел по средата на врата ми.

Не бях забелязала; всичко това беше нещо обичайно за мен, като изключим, че бях с хубава рокля. Опитах се да обясня:

— А… аз сготвих… и почистих…

— Най-мръсното нещо в тази кула си ти — отвърна той. Беше вярно, но все пак грубо. Изчервих се и с наведена глава се приближих до масата. Оставих всичко и го погледнах. Със свито сърце осъзнах, че докато съм се мотала, всичко е изстинало, освен маслото, което се беше размекнало в чинията. Дори прекрасната ми печена ябълка се беше втвърдила.

Гледах отчаяно храната и се чудех какво да правя, дали да не отнеса всичко пак долу? Или пък той няма да се впечатли? Обърнах се и едва не извиках: той стоеше точно до мен и надничаше през рамото ми.

— Разбирам защо се уплаши да не те изпека — каза той, като се наведе, загреба една лъжица яхния през изстиналата мазнина на повърхността и я върна обратно. — Ти щеше да бъдеш по-добър обяд от този.

— Аз не съм идеална готвачка, но…

Исках да му обясня, че не съм и толкова зле, просто съм объркала пътя, но той изсумтя и ме прекъсна.

— Има ли нещо, което можеш да правиш? — попита той насмешливо.

Ако ме бяха учили да сервирам, ако някога бях допускала, че мога аз да бъда избраната и се бях подготвила, ако не бях толкова нещастна и уморена, ако не се бях почувствала макар и малко горда от себе си в кухнята, ако не се беше присмял на вида ми със злоба, а не както правеха всички, които ме обичаха — ако поне едно от тези неща не беше така и ако не бях се блъснала в него на стълбите и не бях открила, че той не иска да ме хвърли в огъня, вероятно щях просто да се изчервя и да побягна.

Вместо това хвърлих ядосано подноса на масата и извиках:

— Защо ме взехте тогава? Защо не взехте Каша?

Веднага щом го изрекох, млъкнах от срам и ужас. Изпитах желание веднага да си взема думите назад, да му кажа, че съжалявам, че не го мисля и не смятам, че е трябвало да вземе Каша вместо мен, а после щях да отида и да приготвя нов обяд…

— Кой? — попита той нетърпеливо.

Погледнах го изненадана.

— Каша! — Той ме гледаше така, сякаш само потвърждавах идиотизма си, и в объркването си аз напълно забравих благородните си намерения. — Щяхте да вземете нея! Тя е… тя е умна и смела, и готви чудесно, и…

С всяка следваща секунда Змеят изглеждаше все по-ядосан.

— Да — прекъсна ме той, — помня това момиче — нямаше конска физиономия и не беше мърлява, и подозирам, че нямаше да ми крещи сега: достатъчно. Вие, селските момичета, всичките сте досадни в началото, но ти се оказа особено изявен случай на несръчност.

— Значи не ви трябвам! — избухнах аз, ядосана и обидена от „конската физиономия“.

— За голямо мое съжаление, точно тук грешиш — отвърна той.

После ме хвана за китката и ме завъртя. Застана зад мен и протегна ръката ми над храната на масата.

— Лиринталем . — Странната дума се търкулна като капка вода от езика му и отекна звънко в ушите ми. — Кажи го заедно с мен.

— Какво?

Чувах я за първи път. Той ме натисна по гърба, доближи уста до ухото ми и прошепна:

— Кажи го!

Аз потреперих. Исках само да ме пусне и затова повторих лиринталем все така с ръка над храната.

Изведнъж въздухът над нея се развълнува, като че ли целият свят беше езеро, в което той можеше да хвърля камъчета, и това беше ужасяващо. Когато отново се успокои, храната беше променена. На мястото на яйцата имаше печено пиле, вместо заешката яхния — свеж зелен фасул, въпреки че сезонът му беше минал преди седем месеца, а печената ябълка беше заменена от сладки с тънки като хартия ябълкови резени, тлъсти стафиди и медена глазура.

Змеят ме пусна. Олюлях се, останала без опора, и се хванах за ръба на масата. Дробовете ми се изпразниха, сякаш някой беше седнал на гърдите ми; чувствах се като изстискан лимон. В периферното ми зрение блещукаха звезди и едва не припаднах. Някъде в далечината го виждах как гледа подноса странно намръщен, като че ли беше едновременно изненадан и подразнен.

— Какво ми направихте? — прошепнах аз, щом си възвърнах способността да дишам.

— Престани да хленчиш — отвърна той пренебрежително. — Елементарна магия.

И да е бил изненадан от нещо, това чувство вече беше изчезнало. Той махна с ръка към вратата и се настани на масата.

— Добре, излизай оттук. Виждам, че ще губиш впечатляващо количество от времето ми, но за днес ми стига.