Наоми Новик - Изтръгнати от корен

Закуска в осем, обяд в един, вечеря в седем. Оставяй храната пет минути по-рано в библиотеката, няма нужда да го виждаш (излишно бе да се уточнява кого) цял ден. Кураж!

Безценен съвет, а това „Кураж!“ звучеше като докосване от приятелска ръка. Притиснах книгата към себе си и за първи път този ден се почувствах по-малко самотна. Изглеждаше около пладне, а змеят не бе хапнал нищо в селото, затова се залових да приготвя обяд. Не бях кой знае каква готвачка, но като малка майка ми не ме остави на мира, докато не се научих да слагам масата, пък и у дома аз берях всичко, така че знаех как да различа свежото от изгнилото и кой плод ще има сладък вкус. Никога обаче не бях разполагала с толкова продукти: тук имаше даже чекмеджета с подправки, които миришеха на кейк за Млада година, и цяла бъчва с прясна, мека сива сол.

В дъното на стаята беше странно студено; там открих окачено месо: цяла сърна и два големи заека, както и кутия с яйца. До огнището имаше прясно изпечен самун хляб, увит в кърпа, а до него — тенджера със заешко, елда и дребен грах. Опитах го: приличаше на гозба за празник, толкова солена и малко сладка, и стопяващо нежна — още един подарък от анонимната ръка от книгата.

Не знаех как се приготвят такива ястия и потръпнах при мисълта, че Змеят ще го очаква от мен. Въпреки това бях отчаяно благодарна за готовото ядене. Вдигнах го на огъня, за да се стопли (не без да опръскам роклята си), и сложих две яйца в паница във фурната, за да се изпекат. После намерих поднос, купичка, чиния и лъжица. Щом заекът стана готов, извадих го на подноса и нарязах хляб — налагаше се, защото бях отчупила крайчето и го бях изяла, докато чаках яденето да се стопли — и го намазах с масло. Опекох даже и една ябълка с подправки: майка ми ме беше научила да го правя за неделните вечери през зимата, пък тук имаше толкова много фурни, че всичко можеше да става едновременно. Когато наредих всичко на подноса, изпитах известна гордост от себе си: приличаше на празник, макар и странен, с храна за един човек.

Тръгнах внимателно по стълбите нагоре, но късно си дадох сметка, че не знам къде е библиотеката. Ако се бях замислила, сигурно щях да се досетя, че не е на най-долния етаж и наистина беше така, но го установих, едва след като с подноса в ръце обиколих една огромна кръгла зала с прозорци със завеси и тежък, подобен на трон стол в единия край. В другия имаше врата, но когато я отворих, видях само входа и масивните врати на кулата, три пъти по-високи от мен и залостени с дебела дървена греда в железни скоби.

Обърнах се и прекосих обратно залата до стълбището. Качих се на горната площадка, където мраморният под беше застлан с мека, пухкава тъкан. За пръв път виждах килим. Ето защо не бях чула стъпките на Змея. Тръгнах притеснено по коридора и надникнах зад първата врата, но бързо се отдръпнах назад: стаята беше пълна с дълги маси, странни бутилки, бълбукащи отвари и неестествени искри в цветове, които не биха могли да излязат от никое огнище. Не исках да остана и миг повече вътре, но на излизане все пак закачих роклята си на вратата и я скъсах.

Следващата врата, от другата страна на коридора, най-после се оказа вярната: от пода до тавана бяха наредени дървени лавици, натъпкани с книги. Миришеше на прах и имаше само няколко тесни прозореца, през които се процеждаше светлина. Толкова се зарадвах, че съм открила библиотеката, че в първия момент не забелязах Змея, седнал в едно масивно кресло с голяма книга, разтворена на масичка върху краката му. Страниците бяха дълги колкото лакътя ми, а от корицата висеше голям златен пискюл.

Замръзнах, втренчена в него; чувствах се предадена от съвета в книгата. Някак си бях приела, че Змеят ще стои някъде настрани, докато му оставя храната. Той не вдигна глава да ме погледне, но вместо тихо да занеса подноса до масата в средата на стаята, да го оставя и бързо да си изляза, аз висях на вратата, боейки се да вляза без покана.

— Аз… аз ви донесох обяда.

— Нима? — каза той язвително. — Без да паднеш в някоя дупка по пътя? Удивен съм. — Едва тогава вдигна очи и се намръщи. — Или все пак падна?

Погледнах се. На полата ми имаше огромно грозно петно от повръщано — бях се опитала да го изчистя в кухнята, но не бях успяла да го изкарам докрай — и още едно на мястото, с което си бях издухала носа, три-четири големи пръски от яхнията и следи от бърсането на тенджерите. Краят й още беше кален от сутринта и я бях скъсала на няколко места, без да разбера.