Наоми Новик: Изтръгнати от корен

С радост се подчиних. Дори не посегнах да взема подноса, само се измъкнах бавно от библиотеката, притиснала длан към тялото си. Още се олюлявах от слабост. Отне ми почти половин час да се завлека по стълбите до най-горния етаж, после влязох в малката стаичка, затворих вратата, дръпнах шкафа пред нея и се строполих на леглото. Ако Змеят е идвал, докато съм спяла, не съм чула нищо.

През следващите четири дни не видях Змея. Прекарах ги от сутрин до вечер в кухнята: намерих там няколко готварски книги и изпробвах всички рецепти една по една в неистовия си стремеж да стана най-великолепната готвачка, за която светът е чувал. В килера имаше достатъчно провизии, за да не се притеснявам, че ги хабя, пък и ако нещо не се получаваше добре, го изяждах сама. Следвах заръките и носех храната в библиотеката точно пет минути преди часа, покривах блюдата и бързо излизах. Той никога не беше там, така че бях доволна, а и не чувах оплаквания от него. В един сандък в стаята ми имаше домашнотъкани дрехи, които малко или много ми ставаха — е, краката ми бяха голи от коляното надолу, ръцете — от лактите, и се налагаше да ги пристягам на кръста, но никога не се бях поддържала толкова спретната.

Не исках да му доставям удоволствие, но определено исках да му попреча друг път да направи това с мен, каквото и да бе онова заклинание. Будех се от сън по четири пъти на нощ и чувствах думата лиринталем на устните си и в устата си, сякаш там й бе мястото, усещах парещата му длан върху ръката си.

Страхът и работата не бяха толкова лоши спътници. И двете бяха за предпочитане пред самотата и по-дълбоките, по-страшни опасения, които знаех, че не мога да избегна: че няма да видя майка си и баща си десет години, че повече никога няма да живея в родния си дом, няма да тичам свободна в горите, че каквато и странна алхимия да действаше на момичетата на Змея, тя скоро щеше да застигне и мен и да ме превърне в човек, когото не познавам. Поне докато кълцах и се потях пред пещта, не се налагаше да мисля за никое от тези неща.

След няколко дни, когато разбрах, че той няма да идва и да използва заклинанието върху мен при всяко ядене, неистовото ми готвене се уталожи. Тогава обаче открих, че нямам какво друго да правя, дори да си търся работа. Колкото и голяма да беше кулата, не се нуждаеше от чистене: прах не се събираше нито по ъглите на первазите, нито даже по гравираните листа на позлатените рамки.

Картината-карта в стаята ми все така не ми допадаше. Всяка вечер ми се струваше, че долавям тих ромон от нея, като вода от капчук, и всеки ден продължаваше да виси на стената с цялото си безмерно величие и ме принуждаваше да я погледна. Веднъж й се намръщих и слязох долу. Изпразних един чувал с репи в избата, разпорих го по шевовете и го увих около картината. Стаята ми изведнъж стана по-хубава, като скрих златото и великолепието.

Прекарах останалата част от онази сутрин до прозореца, загледана в долината, Самотна и примряла от копнеж. Беше обикновен работен ден, мъжете събираха реколтата, жените перяха на реката. Дори Лесът сякаш ми действаше едва ли не успокояващо с внушителната си, дива и непрогледна, неизменна чернота. Голямото стадо овце от Радомско пасеше по ниските склонове на планината в северния край на долината; приличаше на блуждаещ бял облак. Гледах известно време животните и си поплаках, но дори мъката си имаше граници. До обяд вече бях ужасно отегчена.

Семейството ни не беше нито бедно, нито богато; в дома си имахме седем книги. Бях прочела само четири от тях; почти всеки ден от живота ми беше преминал повече навън, отколкото вътре, дори през зимата и в дъждовете. Сега обаче нямах голям избор и този ден, като занесох подноса с обяд в библиотеката, погледнах лавиците. Сигурна бях, че няма нищо лошо да си взема една книга. И другите момичета трябва да са го правили, защото всички разказваха колко начетени били, когато напуснат замъка.

И така, аз дръзко се приближих и взех една книга, която направо зовеше да бъде докосната с красивата си подвързия от лъскава кожа с цвят на жито, блестяща на светлината на свещите, пищна и приканваща. Щом я извадих, се разколебах: беше по-голяма и тежка от семейните ни книги, а на корицата бяха гравирани красиви орнаменти, оцветени в златно. Но тъй като не беше заключена, все пак я занесох в стаята си, като едновременно ме измъчваше чувство на вина и се опитвах да се убедя, че е глупаво да се чувствам така.

После отворих книгата и се почувствах още по-глупаво, защото нищо не разбирах. Не по обичайния начин, когато не знам думите или значението на повечето от тях — напротив, разбирах ги всичките и всичко, което прочетох на първите три страници, но се спрях, неспособна да разбера за какво е тази книга. Не знаех, представа си нямах какво съм прочела току-що.