Наоми Новик - Изтръгнати от корен

Тази година нямаше шатра; това беше само наш, малък фестивал. Големият фестивал щеше да бъде в Олшанка, както всяка година, в която Змеят не избираше девойка. Вече щеше да бъде така всяка година. На слънце беше много горещо, за да ядем — странно усещане за периода на жътва, но и то залезе. За мен беше без значение. Изядох голяма купа със заквасена супа с парченца сварени яйца, чиния със задушено зеле и наденици, а накрая четири блини с вишни. После всички седнахме на слънце, охкайки колко вкусно е било и как сме преяли, докато малките деца тичаха наоколо. Малко по малко и те се измориха и налягаха да спят под дърветата. Лудек изнесе суката си [8] Сука — полски народен музикален инструмент със струни и лък. Б. пр. , подпря я на коляно и засвири, отначало тихичко. Със заспиването на децата се появиха още инструменти, а хората пляскаха с ръце и пееха. Отворихме буретата с бира и си предавахме студената стомна с водка, която Данка беше донесла от избата си.

Танцувах с братята на Каша и с моите, а после и с други момчета, които бегло познавах. Мисля, че се обзалагаха кой ще има смелост да ме покани, но това беше без значение. Бяха малко притеснени да не избълвам огън срещу тях, но по същия начин, както аз някога се притеснявах, когато се промъквах в двора на старата Ханка, за да си открадна от големите й, червени ябълки — най-вкусните на света. Всички бяхме щастливи заедно и аз долавях песента на реката в земята под краката ни — песента, на която всъщност танцувахме.

Седнах, останала без дъх, пред стола на майка си. Косата ми пак се беше разпиляла по раменете; мама въздъхна и се зае да я сплита. Бях оставила кошницата си в краката й и си взех още един златен, напращял от сокове плод. Тъкмо облизвах пръстите си, зареяла поглед в огъня, когато Данка внезапно стана от дългата пейка напречно на нашата. Остави чашата си и каза достатъчно силно, така че всички да чуят:

— Ваше Благородие.

В отвора на кръга стоеше Саркан, подпрял ръка на най-близката маса. Отблясъците от огъня играеха по сребърните му пръстени и копчета и сребърната бродерия на синьото му палто: змей, чиято глава започваше от единия край на яката, минаваше по цялото й продължение и опашката свършваше в другия й край. От ръкавите му стърчаха пищни дантелени ръкавели, а ботушите му бяха така лъснати, че огънят се отразяваше от тях. Изглеждаше по-блестящо от балната зала на краля… и съвършено невероятен.

Всички го зяпаха, включително и аз. Той стисна устни — някога щях да кажа от неодобрение, но сега бих го нарекла деликатна сдържаност. Изправих се и отидох при него, като по пътя облизах палеца си от сладкия плод. Той стрелна с поглед непокритата кошница зад гърба ми, видя какво ям и ме изгледа строго.

— Отвратително.

— Чудесни са! — отвърнах аз. — Всички са узрели.

— Идеални, за да те превърнат в дърво.

— Още не ми се става на дърво. — Усетих прилив на щастие и ясно желание да се смея. Той се беше върнал. — Кога пристигна?

— Днес следобед — каза сковано Саркан. — Да си взема налога, разбира се.

— Разбира се.

Сигурна бях, че първо е минал през Олшанка, само за да може още известно време да се преструва, че тъкмо това е причината. Аз обаче не можех да се преструвам, дори за малко, колкото да му дам време да свикне с мисълта; без да искам, устата ми вече се разтваряше в усмивка. Саркан се изчерви и обърна глава настрани, но все едно — всички ни гледаха с огромен интерес, прекалено опиянени от бирата и танците, за да се държат учтиво. Той пак ме погледна и се намръщи на усмивката ми.

— Ела да те запозная с майка ми — казах аз и го хванах за ръка.

Ако се чудите откъде съм взела името на героинята си, ще ви кажа: от една приказка, която като малка постоянно молех майка си да ми чете — „Agnieszka skrawek nieba“ („Агнешка — късче от небето“), преразказана от невероятната Наталия Галчинска. Онази Агнешка и нейната жълта крава се появяват за малко и тук, а Лесът се корени в дивия, обрасъл „ляс“ от приказката.

Книгата, която държите в ръце, дължи много на Франческа Копа и Сали Макграт, които прочетоха работния й вариант и ме окуражаваха почти всекидневно. Много благодаря и на Сия Ливай, Джина Патерсън и Лин Лосчин за прочита и съветите.

Благодаря на прекрасния си редактор, Ан Гроел, и на агента си, Синтия Мансън, които ме насърчаваха и прегърнаха тази книга от самото начало, както и на всички в „Дел Рей“ за помощта и ентусиазма.

И преди всичко, безкрайни благодарности и любов на съпруга ми Чарлз Ардай, който прави живота и работата ми по-хубави и по-истински. Не всеки писател има късмета да разполага в собствения си дом с друг писател и превъзходен редактор за първи читател, и много ме радва, че аз съм сред малцината избрани!