Наоми Новик: Изтръгнати от корен

Видя ме и застина неподвижно; гледаше ме предпазливо, но не побягна. Подадох му един плод от кошницата си. Той се приближи бавно със скованите си крака и спря достатъчно далеч, за да не мога да го стигна с ръка. Не помръднах. Накрая той протегна предните си крака, взе плода и го захапа. Гризеше го, като го въртеше в ръце, докато не останаха само семки. После ме погледна и направи няколко нерешителни крачки към гората. Аз кимнах.

Лесникът ме отведе навътре между дърветата. Стигнахме до отвесна скала и той отметна тежката завеса от пълзящи растения, която я покриваше. Показа ми тясна пукнатина в камъка, от която излизаше наситена сладка смрад на гнилоч. Изкачихме се през прохода и се озовахме в тясна долчинка. В края й растеше старо, разкривено дърво-сърце, посивяло от покварата и с неестествено издут ствол. Клоните му висяха над тревата, тъй отрупани с плодове, че върховете им докосваха земята.

Лесникът стоеше притеснен отстрани. Бяха разбрали, че пречиствам болните дървета-сърца и някои дори ми помагаха. Струваше ми се, че сега, освободени от яростта на Кралицата на Леса, бяха добили градинарски инстинкти или просто харесваха повече незаразените плодове.

В Леса още имаше кошмарни неща, стаили твърде много собствена ярост. Обикновено ме избягваха, но от време на време се натъквах на разкъсаното тяло на зайче или катеричка, убити явно заради самата жестокост; друг път някой от лесниците, които ми помагаха, се появяваше ранен и накуцващ, ухапан от богомолка или надран от ноктите й. Веднъж, в една мрачна част на Леса, паднах в яма, изкусно покрита с листа и мъхове, за да се слива със земята наоколо, и пълна с натрошени съчки и отвратителна, лъщяща слуз, която полепна по кожата ми и ме изгори, докато не стигнах до горичката и не я отмих в езерото. Още носех незарастващ белег на крака си на мястото, на което ме бе одрала една от пръчките. Може да беше обикновен капан за животни, но не ми изглеждаше така. Струваше ми се, че беше предназначен специално за мен.

Но това не можеше да ме спре. Ето че сега се мушнах под клоните на дървото-сърце и се приближих до ствола със стомна в ръка. Полях корените му с вода от Спиндъл, но още докато го правех, усетих, че този път няма голяма надежда. Вътре бяха затворени прекалено много души, които го разкривяваха във всички посоки, и бяха прекарали там прекалено дълго. От тях не беше останало достатъчно, за да ги изведа, а и нямаше как да успокоя и приспя всички едновременно.

Дълго стоях с ръце върху кората и се опитвах да ги достигна, но дори тези, които намирах, се бяха изгубили толкова отдавна, че не помнеха имената си. Лежаха, без да скитат в сенките, с невиждащи очи и напълно изтощени. Лицата им почти бяха загубили формата си. Накрая все пак трябваше да се откажа и да се отдръпна настрани. Побиваха ме тръпки въпреки горещите лъчи на слънцето, които грееха през листата. Нещастието беше полепнало по кожата ми и искаше да проникне вътре. Измъкнах се изпод тежката корона на дървото и седнах на слънце в другия край на долчинката. Отпих от стомната и подпрях чело на мокрия й ръб.

Междувременно бяха дошли още двама лесници и седяха до първия, наклонили жадно глави към кошницата. Дадох им чисти плодове, а после, когато се залових за работа, те ми помагаха. Заедно натрупахме сухи съчки около ствола и изкопахме широк кръг в пръстта по периметъра на клоните.

Когато свършихме, изправих уморения си гръб и се протегнах. Изтупах ръцете си от пръстта. Върнах се при дървото-сърце и отново долепих ръце до него, но този път не се опитвах да говоря със затворените вътре души. „Киcapa“, казах аз и започнах да изтеглям водата от него. Действах бавно и внимателно. Водата се събираше на големи капки по кората и бавно потичаше на струйки надолу, за да попие в земята. Слънцето следваше хода си по небето и печеше все по-силно през съхнещите, сгърчени листа. Когато приключих, вече се скриваше от погледа ми, а челото и ръцете ми лепнеха от пот и сокове. Земята в краката ми беше мека и влажна, а дървото беше станало бледо като кост и клоните му потракваха на вятъра като маракаси. Всички плодове по клоните се бяха съсухрили.

Отстъпих настрани и запалих съчките с една дума. После седнах тежко и избърсах ръце в тревата, доколкото можех, и свих колена към гърдите си. Лесниците подвиха крака и насядаха около мен. Дървото не се мяташе и не пищеше; повече от половината вече беше изчезнало. Пламна бързо и изгоря без много дим. По влажната земя се сипеха люспи от пепел, които се стопяваха като снежинки. Понякога падаха и на голите ми ръце, но не бяха толкова големи, че да ме опарят. Не се отдръпвах. Ние бяхме единствените оплаквачи на дървото и сънуващите в него души.