Наоми Новик - Изтръгнати от корен

Бях твърде изтощена, за да мисля за каквото и да било. Той гледаше собствените си ръце намръщено, сякаш възмутено. Изведнъж скочи и ги зарови в меката, влажна земя на коритото. Известно време го гледах с недоумение, а после разбрах, че се опитва да върне потока на предишния му път. Надигнах се, за да му помогна. Веднага изпитах онова чувство, което той винаги отхвърляше от себе си: абсолютната увереност, че точно това трябва да се направи. Реката искаше да тече оттук, искаше да пълни езерото.

Достатъчно бе да преместим няколко шепи пръст, за да потече водата върху пръстите ни и сама да доразчисти коритото си. Езерото отново започна да се пълни. Седнахме уморено. Той се опитваше да изчисти пръстта и водата от ръцете си; бършеше ги в края на съсипаната си риза, в тревата, в панталоните си, но в крайна сметка само размазваше още повече калта. Под ноктите му се бяха събрали черни корички. Накрая изпъшка отчаяно и отпусна ръце в скута си; беше твърде изморен, за да прави магии.

Облегнах се на него; раздразнението му ми действаше странно успокоително. След малко той неохотно ме прегърна с ръка. В горичката отново се възцаряваше дълбока тишина, сякаш целият огън и ярост, които бяхме донесли, бяха прекъснали покоя й само за миг. Пепелта вече беше потънала на калното дъно на езерцето. Дърветата пускаха обгорелите си листа във водата, мъх израстваше по голите парчета земя, никнеха стръкове трева. На брега на езерото новото дърво-сърце се преплиташе със старото, прегръщаше го, запечатваше неравния му белег. И по двете разцъфваха малки бели цветчета, като звездички.

Заспах в гората, останала без сили и мисли. Не съм усетила кога Саркан ме е взел на ръце и ме е занесъл до кулата; отворих очи, само колкото да се оплача от неприятното присвиване в корема от дългите подскоци, на които ни пренасяше заклинанието, и отново потънах в сън.

Когато се събудих, завита на тясното си легло в тясната си стаичка, изритах завивката и станах, без да мисля за дрехите си. Картината на долината, закачена на стената, беше разкъсана от камък; платното висеше на парцали, останало без магия. Излязох в коридора, като търках очи и гледах да не настъпвам натрошените камъни и парчетата от гюлета по пода. Слязох долу и намерих Саркан, който се приготвяше за път.

— Някой трябва да прочисти покварата в столицата, преди да е плъзнала нататък — каза той. — Ще мине много време, докато Алоша се възстанови, а в края на лятото дворът трябва да се завърне на юг.

Беше се облякъл като за езда, с ботуши от червена кожа със сребърни катарами. Аз още бях с калните си дрипи, оплескани с кал и достатъчно разпокъсани, за да приличам на призрак, само че мърляв.

Саркан почти не ме поглеждаше в лицето, докато редеше шишета и стъкленици в една подплатена чанта. Още една чакаше, напълнена с книги, на лабораторната маса помежду ни. Подът под краката ни се беше изкривил. По стените зееха дупки от гюлета и през пукнатините духаше топъл летен вятър, който весело разнасяше хартии и прахове по пода, оставяйки червени и сини следи по камъните.

— Засега съм закрепил кулата — добави той, докато прибираше старателно запушена стъкленица с коркова тапа, пълна с виолетов дим. — Ще взема огненото сърце със себе си. Ти можеш да се заемеш с ремонта на…

— Аз няма да съм тук — прекъснах го аз. — Връщам се в Леса.

— Не говори глупости. Да не мислиш, че смъртта на една вещица превръща всичките й дела на прах или промяната в сърцето й може да поправи всичко отведнъж? Лесът още е пълен с чудовища и поквара и дълго време ще остане така.

Той беше прав, а и Кралицата на Леса не беше мъртва, само сънуваше. Само че той не заминаваше заради покварата или кралството. Кулата му беше разрушена, беше пил вода от реката, беше ме държал за ръката. Затова щеше да избяга колкото може по-бързо и да си намери нови каменни стени, зад които да се скрие. Щеше да се затвори за десет години, докато собствените му корени изсъхнат и спре да чувства липсата им.

— Те няма да намалеят, ако си седя тук, върху купчина камъни.

Обърнах се и го оставих сам с шишетата и книгите.

Лесът гореше с червени, златни и оранжеви пламъци, но тук-там по земята още никнеха объркани пролетни цветя. Тази седмица, тъкмо по жътва, беше преминала последната вълна от лятна жега. Вършачите се трудеха на полето под палещото слънце, но тук, под тежкия покров на гората и край ромолящата Спиндъл, беше прохладно. Ходех боса по шумолящите листа с кошница, пълна със златни плодове, и спрях на един завой на реката. До водата беше приклекнал лесник, навел глава да пие.