Наоми Новик - Изтръгнати от корен

— Не можете ли да се противопоставите? — попитах аз. Усещах спокойната магия в нея — не поток, а дълбок, предълбок кладенец. — Не можете ли да избягате…

— Не.

Замълчах. В очите й прозираха безкрайни, зелени гори. Колкото по-дълго я гледах, толкова по-малко ми приличаше на жена. Виждах само половината: стволът с короната, широко разперените клони, листата, цветовете и плодовете, а под него — дълги корени, впити дълбоко в пръстта на долината. Аз също имах корени, но не такива. Можех да бъда внимателно изровена и пресадена в кралски замък или кула от мрамор. Не знам дали щях да бъда щастлива, но можех да оцелея. Тя не можеше да бъде изровена.

— Научиха не каквото трябва — каза отново Линая. — Но ако останем, ако се бием с тях, ние ще запомним не каквото трябва. И тогава ще станем… — Тя замълча. — Решихме, че предпочитаме да не помним.

Тя се наведе и напълни чашата си.

— Чакай! — Хванах ръката й, преди да отпие, преди да ме напусне. — Можеш ли да ми помогнеш?

— Мога да ти помогна да се промениш. Достатъчно си дълбока, за да дойдеш с мен. Можеш да пораснеш с мен и да намериш покой.

— Не мога.

— Ако не дойдеш, ще останеш сама тук. Скръбта и страхът ти ще отровят корените ми.

Мълчах уплашено. Започвах да разбирам: оттук идеше покварата на Леса. Горските хора се бяха променили по свое желание. Те още живееха, още имаха съкровени мечти, но животът им бе по-близък до този на дърветата, отколкото на хората. Те не бяха будни, живи, пленени, хора, затворени под кората, които не спират да искат да излязат.

Но ако не пожелаех да се променя, ако останех човек, сама и злочеста, макар и силата ми да държеше живо нейното дърво-сърце, нещастието ми щеше да го разболее също като чудовищните дървета извън тази горичка.

— Не можеш ли да ме пуснеш? — попитах отчаяно. — Тя ме сложи в твоето дърво…

Лицето й се сгърчи от скръб. Тогава разбрах, че това е единственият начин, по който можеше да ми помогне. Тя си беше отишла. Тази част от нея, което още живееше в дървото, беше дълбока, странна и бавна. Дървото беше открило тези спомени, тези моменти, за да може да ми покаже изхода — нейния изход — но повече не можеше да направи. Това бе единственият път, който бе намерила за себе си и своите хора.

Преглътнах и отстъпих назад. Пуснах ръката й. Линая ме изгледа за миг, а после отпи. Застанала там, на брега, тя започна да пуска тъмни корени и сребърни клони, да се източва нагоре, високо като бездънното езеро в себе си. Възвисяваше се и растеше, покрита с бели нанизи от цветя, с леко набразден ствол под пепеляво-сребриста кора.

Отново останах сама в гората. Но сега птичите песни замлъкваха. Между дърветата зърнах няколко елена да бягат уплашени; махнаха с белите си опашки и изчезнаха. От дърветата капеха листа, сухи и кафяви — краищата им бяха замръзнали и се чупеха под краката ми. Слънцето залязваше. Обвих ръце около тялото си, разтреперана от студ и страх. Дъхът ми излизаше на бели облаци, босите ми крака потръпваха от вледенената земя. Лесът ме затваряше в себе си. Нямаше изход.

В този миг зад мен проблесна светлина, ярка, силна и позната: светлината на Призоваването . Обърнах се, внезапно изпълнена с надежда; горичката беше затрупана със сняг, времето отново бе полетяло напред. Безмълвните дървета стояха голи и сухи. Светлината на Призоваването струеше като сноп лунни лъчи. Езерцето искреше като разтопено сребро и някой излизаше от него.

Беше Кралицата на Леса. Тя се измъкна на брега, оставяйки тъмна диря в снега след себе си, и се свлече на земята в мократа си бяла траурна дреха. Остана да лежи на една страна, за да си поеме дъх, после отвори очи. Бавно се надигна на треперещите си ръце и се огледа. Съзря всичките нови дървета-сърца и лицето й изтръпна от ужас. Изправи се на крака. Роклята й беше кална и обледена. Тя стоеше на могилата и се взираше в гората, после бавно се извърна и вдигна очи към голямото дърво-сърце над себе си.

Приближи се с несигурни крачки и сложи ръце на широкия му сребърен ствол. За миг остана така, разтреперана. После се наведе и бавно допря буза до кората. Не плачеше. Очите й бяха отворени и празни, не виждаха нищо.

Не знаех как Саркан е успял сам да направи Призоваването, нито какво виждам пред себе си, но чаках напрегнато и обнадеждено видението, което ще ми покаже пътя. Валеше сняг, искрящ на ярката светлина. Не докосваше кожата ми, но бързо покриваше следите от стъпките на Кралицата на Леса. Тя не помръдваше.