Наоми Новик - Изтръгнати от корен

Дървото-сърце тихо зашумоля и наведе един от ниските си клони към нея. На него имаше пъпка цвят, въпреки че бе зима. Тя разцъфна, после окапа и на нейно място се появи плод, който нарасна и узря в златист цвят. Висеше надолу като нежна покана.

Кралицата на Леса го откъсна. Докато го държеше в ръце, откъм реката се разнесе твърд, познат звук: брадва, забиваща се в дърво.

Кралицата на Леса замря, вдигнала плода до устните си. И двете стояхме тихо и се ослушвахме. Звукът се чу отново. Тя отпусна ръце. Плодът падна на земята и изчезна в снега. Тя вдигна оплетените си поли и се спусна от могилата към реката.

Затичах се след нея; сърцето ми биеше в ритъм с ударите на брадвата. Те ни отведоха до края на горичката. Фиданката беше израснала в масивно, високо дърво с широко разперени клони. На брега беше вързана дървена лодка и двама мъже сечаха другото дърво-сърце. Работеха весело и се редуваха с тежките си брадви, и всеки път ударите им проникваха по-дълбоко в ствола. Във въздуха летяха сребристи трески.

Кралицата на Леса нададе ужасен вик, който отекна между дърветата. Мъжете се спряха стъписани и се огледаха, стиснали брадвите си в ръце. В следващия миг тя ги връхлетя. Хвана ги за гърлата с дългите си пръсти и ги изхвърли в реката. Те се замятаха и закашляха. Кралицата на Леса коленичи до дървото. Притисна с пръсти сълзящата му рана, сякаш можеше да я затвори. Но дървото не можеше да бъде спасено. Вече се навеждаше застрашително над водата. След час или ден щеше да падне.

Тя се изправи. Трепереше — не от студ, а от ярост, и земята трепереше заедно с нея. Изведнъж пред краката й се раззина пукнатина в двете посоки по протежението на горичката. Тя я прескочи и аз я последвах тъкмо навреме, преди пукнатината да стане прекалено широка. Лодката пропадна в бездната и изчезна, а реката забуча оглушително по водопада. Горичката се спусна надолу сред облак от мъгла под издадената канара. Единият от дървосекачите се подхлъзна, изпищя и водата го повлече; другият извика и се опита да му подаде ръка, но беше късно.

Фиданката потъна заедно с горичката; прекършеното дърво се вдигна с нас. Вторият дървосекач дращеше по брега, вкопчен в тресящата се земя. Когато Кралицата на Леса се приближи до него, той замахна към нея с брадвата си, но острието само отскочи със звън от кожата й и падна от ръцете му. Тя не обърна внимание. Лицето й беше безизразно и безчувствено. Тя хвана мъжа и го отнесе до нараненото дърво-сърце. Той се бореше и съпротивляваше, но без полза. Тя го притисна към ствола и от земята поникнаха лиани, които се увиха около него.

Тялото му се изви в дъга, на лицето му се изписа ужас. Кралицата на Леса отстъпи назад. Краката и глезените му бяха заклещени в процепа, който брадвите бяха пробили в дървото, и вече се променяха, сливаха се с него; обувките му се разпаднаха, а пръстите му прораснаха в нови корени. Ръцете му се втвърдиха като клони, пръстите му се съединиха. Разширените му в агония очи се скриха под сребристата кора. Изтичах при него, изпълнена със съжаление, обзета от ужас. Ръцете ми не можеха да достигнат кората, магията ми не откликваше на това място. Но не можех просто да стоя и да гледам.

После той някак си успя да се наведе напред. Прошепна: „Агнешка“ с гласа на Саркан и изчезна; лицето му потъна в дълбоката хралупа на дървото. Вкопчих се в краищата й и успях да вляза след него в тъмната й утроба. Корените бяха гъсти и стегнати, влажната, топла миризма на прясно разровена земя, примесена с остатъците от огън и дим, ме задушаваше. Исках да изляза отново навън, не исках да оставам тук. Но знаех, че не бива. Аз бях тук, вътре в дървото. Пробивах си път напред, противно на инстинктите, въпреки ужаса. Насилвах се да протегна ръце и да почувствам обгореното дърво около себе си; трески се забиваха в кожата ми, сокове заливаха очите и носа ми, не можех да си поема въздух.

Ноздрите ми се напълниха с дърво, гнилоч и плам. „ Аламак“ , прошепнах дрезгаво заклинанието за преминаване през стени и в следващия миг пробих кората и поразеното дърво, за да се озова отново насред димящите останки от гората-сърце.

Стоях на могилата с подгизнала от зеления сок рокля и разцепеното дърво зад гърба ми. Светлината на Призоваването още блестеше над водата, а последните плитки остатъци от езерото искряха отдолу като пълна луна над хоризонта — толкова ярко, че очите те заболяваха да я гледаш. Саркан беше коленичил от другата страна на езерото. Устата му беше мокра, от ръката му капеше вода и това бяха единствените части от тялото му, които не бяха почернели от сажди, пушек и кал: беше пил от шепата си. Беше отпил от Спиндъл едновременно вода и могъщество, за да събере сила да изпълни сам Призоваването .