Наоми Новик: Изтръгнати от корен

Но сега Кралицата на Леса стоеше над него, стиснала врата му с дългите си пръсти, и сребърна кора се издигаше от брега по коленете и краката му, докато се мъчеше да се отскубне от хватката й. Като видя, че съм избягала, тя го пусна и се обърна с вик, но беше късно. Големият клон на дървото-сърце се прекърши с продължителен стон и най-сетне падна с грохот на земята, оставяйки след себе си зейнала рана.

Слязох от могилата, за да я пресрещна на мокрите камъни; тя също тръгна разярена към мен. „ Агнешке!“ , извика с дрезгав глас Саркан и протегна ръка, полувкоренен в земята. Но когато ме доближи, Кралицата на Леса се забави и спря. Светлината на Призоваването я огряваше отзад и разкриваше ужасяващата поквара, черния облак на отчаянието в нея. Но светлината блестеше и върху мен, през мен, и аз разбрах, че в моето лице тя съзира друг.

В нея аз виждах къде е отишла, след като напусна горичката: как беше достигнала всички хора от кулата — магьосници, фермери, дървосекачи. Как беше засаждала покварени дървета-сърца с корените на собственото си нещастие и бе предавала това нещастие на всички. Редом с ужаса дълбоко в себе си почувствах съжалението на Линая; съжаление, тъга и разкаяние. Кралицата на Леса също го видя и застина, разтреперана, пред мен.

— Аз ги спрях — каза тя. Гласът й напомняше на скърцането на клон в стъклото през нощта, когато си мислиш, че нещо страшно дращи, за да се вмъкне в дома ти. — Трябваше да ги спра.

Тя не говореше на мен. Погледът й минаваше през мен, за да достигне до лицето на сестра й.

— Те горяха дърветата. — Кралицата на Леса молеше за разбиране. — Сечаха ги. Винаги ще го правят. Идват и отминават като сезоните; както зимата не мисли за пролетта.

Сестра й нямаше глас, с който да отвърне, но соковете на дървото-сърце лепнеха по кожата ми и корените му се впиваха дълбоко под краката ми.

— Писано ни е да си отиваме — отговорих тихо от името и на двете. — Не можем да останем вечно.

В този миг Кралицата на Леса най-после погледна към мен.

— Аз не можах да си отида — каза тя, а аз знаех, че се е опитала. Беше убила господаря на кулата и войниците му, беше засадила нови дървета навсякъде и се беше върнала с окървавени ръце, за да заспи най-после сред своите и да засънува заедно с тях. Но не бе успяла да пусне корени. Беше запомнила не каквото трябва, а и много беше забравила. Беше запомнила как се убива и мрази, беше забравила как се расте. Единственото, което й бе останало, бе да легне до сестра си — без истински да заспи, без истински да умре.

Протегнах ръка към един наведен клон на разцепеното дърво и откъснах единствения плод, който чакаше на него, сияен и златен. Подадох й го.

— Аз ще ти помогна. Ако искаш да я спасиш, можеш.

Тя погледна поразеното, умиращо дърво. От очите й капеха кални сълзи, примесени с пръст, пепел и вода. Тя бавно протегна ръце да вземе плода и внимателно го пое с дългите си, чворести пръсти. Те докоснаха моите и двете се погледнахме. Може би за миг през виещия се дим помежду ни аз станах дъщерята, за която се беше надявала, детето между нея и хората от кулата; тя можеше да бъде мой учител и наставник, да ми показва пътя също като книгата на Яга. Можеше изобщо да не бъдем врагове.

Наведох се и загребах малко вода в едно листо — последната бистра вода от езерото. Качихме се заедно на могилата. Кралицата на Леса поднесе плода към устата си и отхапа; по брадичката й потекоха бледо златисти сокове. Тя затвори очи. Сложих ръка върху нея и почувствах омразата и страданието, които се увиваха като лиани дълбоко в нея и я душаха. Сложих другата си ръка върху дървото на сестра й, за да достигна до дълбокия кладенец в нея, до тишината и покоя й. Мълнията не я бе променила; този покой щеше да остане, дори цялото дърво да паднеше, дори годините да го върнеха отново в пръстта.

Кралицата на Леса се притисна до зейналата рана на дървото и обви ръце около почернелия ствол. Излях в устата й последните капки вода от езерото, а после докоснах кожата й и тихичко казах само: Ваналем.

Тя започна да се променя. Вятърът издуха последните остатъци от бялата й рокля, обгорялата й кожа опада на големи черни люспи и от земята плъзна нова кора, която обви тялото й като широка сребриста пола и се сля със ствола на старото дърво. Кралицата на Леса отвори очи за последен път и ме погледна с внезапно облекчение, а после изчезна, порасна и краката й пуснаха нови корени върху старите.

Отстъпих назад. Когато корените й се впиха дълбоко в земята, аз се обърнах и изтичах към Саркан, прегазвайки калта на изпразненото езеро. Кората, която го обгръщаше, бе спряла да расте. Двамата заедно я откъртихме къс по къс, докато краката му се освободиха. Издърпах го за ръката и се отпуснахме на брега на потока.