Наоми Новик: Изтръгнати от корен

По някое време и аз се унесох в сън от умора. Когато се събудих на сутринта, дървото беше изгоряло и от него беше останал само черен пън, който лесно стана на пепел. Лесниците я разнесоха равномерно по полянката с многопръстите си ръце; оставиха само една малка могилка в средата на мястото на дървото, върху която сложих един плод от кошницата си. Носех стъкленица с отвара за растеж, която бях приготвила от речна вода и семена на дървета-сърце. Поръсих няколко капки върху могилката и запях насърчително на плода. От него се показа сребрист стрък и бързо израсна като тригодишна фиданка. Тя нямаше свой сън, но носеше в себе си тихия сън на дървото в горичката, от което бях взела плода. А когато родеше плодове, лесниците можеха да ядат от тях.

Оставих ги да се грижат за фиданката и да й направят подслон от клони, който да я пази от изгарящото слънце, и се върнах през скалите в Леса. Земята беше посипана със зрели ядки и горски плодове, но аз не посягах към тях: щеше да мине много време, докато стане безопасно да се ядат плодове извън горичката. Твърде много мъка се беше събрала под короните, твърде много измъчени дървета-сърца имаше още в гората.

Бях извела няколко души от едно дърво-сърце в Заточек и още неколцина откъм страната на Росия. Но всички те бяха отвлечени съвсем наскоро. Дърветата-сърца взимаха всичко: и плът, и кости, и сънища. Открих, че надеждата на Марек винаги е била измамна. Всеки, който бе прекарал повече от седмица-две в Леса, се бе слял твърде много с дървото си, за да може да го напусне.

На някои успявах да помогна и да ги приспя в дълбок сън. Някои дори сами успяваха да намерят съня си, избавени от оживяващата ярост на Кралицата на Леса. Оставаха обаче стотици дървета-сърца, много от които в най-тъмните и потайни кътчета на Леса. Най-милостивият начин, който бях открила, за да ги освободя, беше да извлека водата им и да ги предам на огъня. Въпреки това всеки път изпитвах чувството, че убивам някого, макар да знаех, че така е по-добре, отколкото да ги оставя да страдат. Но сивата тъга не ме напускаше.

Тази сутрин от мъглата на умората ме извади звън на хлопка. Отместих един храст и видях жълта крава, която ме гледаше и замислено дъвчеше трева. Досетих се, че съм близо до границата с Росия.

— По-добре се прибирай у дома — казах на кравата. — Знам, че е горещо, но тук може да изядеш нещо лошо.

Някъде в далечината се чу глас, който я викаше. След малко от шубраците се появи момиче, около деветгодишно, и като ме видя, се спря.

— Често ли бяга в гората? — попитах аз на развален росийски.

— Ливадата ни е малка — отвърна момиченцето, като ме гледаше с ясните си сини очи. — Но аз винаги я намирам.

Взрях се в нея и разбрах, че казва истината: вътре в нея проблясваше сребърна нишка, магия, видима почти на повърхността.

— Не й позволявай да влиза навътре. А когато пораснеш, ме потърси. Аз живея от другата страна на Леса.

— Ти Баба Яга ли си? — попита заинтригувано детето.

— Не, но може да се каже, че с нея сме приятелки.

Достатъчно разсънена, за да знам къде съм, веднага свих на запад. Росия беше изпратила войници да охраняват границите на Леса и не исках да ги обезпокоя. Още се стряскаха, когато изникнех от тяхната страна, въпреки че им бях изпратила някои от изгубените им селяни. Не можех да ги виня. Всички песни, които се носеха из Полния за мен, бяха тревожно погрешни, а подозирах, че най-скандалните така и не стигат до мен. Бях чула, че преди няколко седмици от кръчмата в Олшанка са изхвърлили един певец, който се опитал да разкаже как съм се превърнала във върколак и съм изяла краля.

Сега стъпвах по-леко: срещата c малкото момиченце и нейната крава беше разтоварила донякъде сивото бреме от плещите ми. Пеех си песента за разходка на Яга и бързах към къщи. Бях гладна и изядох един плод от кошницата си. Усетих вкуса на гората, неспирната магия на Спиндъл, уловена от корените, клоните и плодовете, сладките сокове, с които ги бе напоило слънцето. В тях имаше и покана и може би някой ден щях да я приема; някой ден, когато се почувствах уморена и готова да засънувам собствения си дълъг сън. Но засега това беше само врата, която чакаше отворена на един хълм в далечината, приятел, който ми махаше отдалеч, дълбоко чувство на покой там някъде.

Каша ми беше писала от Жидна: децата се справяли възможно най-добре. Сташек още бил мълчалив, но когато магнатите се събрали да гласуват, той се изправил и говорил пред тях толкова добре, че ги убедил да короноват него и да назначат дядо му за регент. Съгласил се и да го сгодят за дъщерята на ерцхерцога на Варша — деветгодишно момиченце, която явно го бе впечатлило с умението си да плюе до другия край на градината. Подобен мотив за брак ми изглеждаше съмнителен, но всъщност не беше по-лош от съображението, че в противен случай баща й може да разпали бунт.