Скотт Вестерфельд: Грозните

Небето на ранното лято имаше цвят на котешко повръщано.

Е, помисли си Толи, преди това ще трябва известно време да храниш котката си само със сьомга, за да се получи желаният розов цвят. Бягащите по небето облаци наистина имаха вид на риби, които високият вятър е почистил от люспите. С угасването на светлината тъмносините пролуки на нощта започваха да се провиждат като обърнат наопаки океан, бездънен и студен.

При всяко друго лято, залез като този, би изглеждал красив. Но вече нищо не беше красиво, откакто Перис стана красив. Гадно е да загубиш най-добрия си приятел, пък било то и само за три месеца и два дни.

Толи Янгблъд чакаше да мръкне.

Тя можеше да види „Града на новите красиви“ през отворения си прозорец. Парти-кулите вече светеха и виещи се редици от запалени факли очертаваха блещукащи пътеки в градините на удоволствията. Няколко пълни с горещ въздух балони напираха да се откъснат от привързания за тях товар, устремени към здрачаващото се розово небе, а техните пасажери обстрелваха съседните балони и прелитащите парапланери с безопасни фойерверки. Изблици на смях и силна музика отскачаха по повърхността на водата като хвърлени косо речни камъчета, а острите им ръбове горяха нервите на Толи.

Отвъд пределите на града, очертани от черния кръг на реката, всичко тънеше в мрак. Грозните бяха вече в леглата по това време.

Толи изключи своя интерфейс-пръстен и каза „лека нощ“.

— Сладки сънища, Толи! — отговори стаята.

Толи сдъвка хапчето за почистване на зъбите, намачка с юмрук възглавницата си и пъхна под завивките старата портативна грейка — същата, която произвеждаше топлина, равна на тази, което би произвело тялото на спящ човек горе-долу с размерите на Толи.

После изпълзя през прозореца.

Навън, където нощта най-сетне беше добила въгленочерен цвят, тя внезапно се почувства по-добре. Може планът й бе глупав, но и така да е, пак беше по-разумен от това да прекара поредната безсънна нощ, обзета от самосъжаление. По познатата зашумена пътечка надолу към водата не й беше никак трудно да си представи, че Перис тихо се прокрадва след нея едва сдържайки смеха си, готов цяла нощ да шпионира новите красавци заедно с Толи. Двамата бяха измислили как да надхитрят пазача на къщата още като бяха на дванайсет, когато разликата от три месеца във възрастта им изобщо нямаше значение.

„Приятели завинаги“, прошушна Толи и прокара пръст по финия белег на дясната си длан.

Водата проблясваше сред листака и до момичето достигна шумът от плясъка на малките вълнички, образувани от преминаващите по реката скимъри. Тя се притаи сред тръстиката. Лятото винаги е било най-подходящият сезон за шпионски експедиции. Тревата е висока, никога не става студено, пък и не си сънен и недоспал в училище на следващия ден.

Е, сега Перис можеше да спи до колкото късно си поиска. Това е само едно от предимствата да бъдеш красив.

Старият мост се простираше внушително над реката, а огромната му метална рамка се сливаше с черното небе. Той беше построен толкова отдавна, че се държеше благодарение на собствената си тежест, без помощта на стоманени въжета. След милион години, когато градът отдавна щеше да се е превърнал в развалини, този мост щеше да е единственият оцелял, подобно вкаменелост на древен скелет.

За разлика от останалите мостове в „Града на новите красиви“ старият мост не можеше да говори и да докладва за преминаващите по него, което беше най-важното. Но дори и безмълвен, на Толи този мост винаги й се струваше мъдър, пропит от знание като някое старо дърво.

Очите й вече напълно привикнаха с тъмнината и й трябваха само няколко секунди, за да открие кордата, завързана за обичайния камък. Толи я издърпа и чу плясъка на въжето, което изпадна от скривалището си в подпорите на моста. Тя продължи да тегли, докато невидимото рибарско влакно се превърна в мокро въже с навързани по него възли. Другият му край беше здраво стегнат о металната рамка на моста. Толи опъна въжето и го завърза за обичайното дърво.